В този смисъл пишат всички теоретици и историци на изкуството в Третия райх. Така пишат дори и поетите. «Истинският поет — заявява националсоциалистическият поет Херберт Мюленбах — израства с щастието на своя народ, но същевременно цялата скръб на народа минава през неговото сърце» (180–317).
За да бъде обаче свързан с народа, художникът трябва преди всичко да прегърне каузата на националсоциалистическата партия, която според нейната собствена идеология най-добре и пълно изразява интересите на народа. В този смисъл той трябва да стане партиен художник. «Националсоциалистическата поезия — пише Рихард Ойрингер в 1935г., — преди всичко нейният основен закон, изнася не единичното, а чисто и просто националсоциализма. Аз не се боя да кажа, че очаквам тъкмо исканата от партията поезия. Партията е тялото на националсоциалистическия дух и тъкмо в националсоциалистическото тяло живее националсоциалистическеския дух, който ражда своята типична поезия (180–318).» Съвсем логично е след това да се постави въпросът за приоритета на политическото над художественото, особено в литературната критика: «Новата цел на театрално — критическото творчество е в прехвърлянето от приоритета на естетичното към приоритета на политическото…»
«Поетът, артистът, режисьорът трябва в това единство, което е политическо, да се обединят и всеки да носи отговорност, щото общото произведение на представлението да бъде изпълнено. Всички имат да служат на политическата идея и всеки на своето място е призван да изпълнява една част от задачата» (179–83).
В този смисъл сп. «Дойче Културвахт» хвали старият националсоциалист — художник Ханс Адолф Бюлер, който «рисува винаги идеология» (178–73).
Въпросът за решителния приоритет на политическото над художественото, на идеологията над естетиката се поставя още по-определено в някои статии. Д-р Валтер Шмид в една публикация под заглавието «Драматургът и националсоциалистическата държава», поместена в сп. «Бюне» от април 1936г., пише следното «Новото е: ясното предимство на политическото в изкуството и литературата. Практическото осъществяване на изискванията на националсоциалистическата идеология в немския театрален живот. Това е голямата мисия, която в днешния немски театър драматургът е призван на първо място да изпълни» (179–142).
Друг театрален критик, д-р Валтер Шанг, се изказва в «Берлинер локалайнцайгер» от 17. I. 1934г. със същата категоричност за предимство на политическото: «Как да осъществим националсоциалистическите идеи в областта на театъра, това е животрептящият съвременен проблем.
… Вместо естетика сега идейното съдържание на произведението трябва да бъде решаващо. Всяко произведение на изкуството има тенденция, това е една изповед. Днес управлява героичното и идеалистично схващане за света…» (179–159).
Изобщо политическият елемент във фашисткото изкуство е заострен до такава степен, че дори и модата не остава незасегната. «В миналото — пише един автор през 1941г. — Германия не разбираше напълно колко голямо е политическото значение на модата. Не се виждаше, че с приемането на чуждите модели и нещо от чуждия начин на живот и чуждия език нахлуваше в страната. Модата се разглеждаше като нещо „аполитично“» (178–255).
Разбира се, в живопистта и скулптурата осъществяването на националсоциалистическите идеали се оказва по-лесно, отколкото в театъра. Безчислено количество платна и бюстове свидетелствуват за това. Един от тези идеали е дълбоката и неразривна връзка между народа и националния водач. В картината на Доротея Хауер «Ние искаме да видим нашия фюрер» е представено ликуването на народа при появата на водача. Малки деца пълзят между ботушите на любимите СС — войници, които, хванати за коланите, образуват кордон, с който спират напиращия към фюрера народ.
Пресъздаване любовта на народа към националсоциалистическата партия е също една от задачите на изкуството в райха. Тя е представена в една типична скулптура: майка и син са устремени към националсоциалистическото небе, а тяхното възнасяне е изразено с повдигането на пръстите на краката.
Официалната картина, изразяваща устрема на народа към националсоциализма и поставена в кабинета на Хитлер като символ на националсоциалистическото движение, има следното съдържание: голо поле, на чийто хоризонт изгрява пречупеният кръст във формата на слънце. Народът бяга с протегнати към националсоциалистическото слънце ръце.