Както се вижда, най-новите актуализации на темата за фашизма идват тъкмо от там, откъдето най-малко бяха очаквани — от перестройката, което отново показва тясната връзка между двете основни разновидности на тоталитаризма. По-рано тази връзка или се отричаше, или се виждаше главно в исторически, историко-генетичен план (как, примерно, комунизмът е породил или стимулирал възникването на фашизма, след това как фашизмът е обогатил политическия арсенал на комунизма и пр.), сега тя се вижда в актуално политически смисъл.
Това обстоятелство отново и отново ни връща към основните методологически проблеми в изследването на фашизма.
Най-новите данни потвърждават, че фашизмът не може да бъде разбран в неговите най-дълбоки основания, ако не се разглежда като тоталитарен режим, като вид тоталитарна система. Без тоталитарния модел преди всичко не е възможно да се види мястото на феномена фашизъм в големите политически рамки на 20-ия век. Още по-малко би могло да се разкрие връзката му с другата версия на тоталитаризма — комунистическата — да се установи с точност общото и различното между тях. Не е никаква наука, когато априорно и преднамерено, по чисто идеологически съображения се отрича такава връзка и се изтъква мнимата противоположност между тях, която при това се представя като най-същественото и основното. Не е наука също и когато комунизмът бива заклеймяван като фашизъм, като най-лош вид фашизъм и пр. Този прийом се свежда до компроментирането на все още некомпроментираната или по-малко компроментирана форма на тоталитаризма чрез другата, която е напълно компроментирана, международно осъдена на Нюрнбергски процес. Но днес това едва ли има някакъв смисъл…
От казаното до тук би трябвало да стане ясно, че за нас, българите особено за българската интелигенция, всички тези проблеми, които сега съветската перестройка поставя, не са нови. Ние фактически ги обсъждаме от втората половина на 60-те години насам, при това не на равнище политическа емпирия, в каквито рамки се движи все още съветската периодика, а на значително по-високо теоретично равнище, където процесите бяха въздигнати в ранг на закономерности, от които следваха определени прогнози за бъдещето на тоталитарните режими…
Разбира се, при онези условия това можеше да се прави открито и цялостно само въз основа на едната разновидност на тоталитаризма — фашистката, другата беше табу. А и публиката беше много повече подготвена да го възприеме така, тъй като познаваше огромния изобличителен материал за фашизма, докато по отношение на комунизма все още имаше много илюзии.
Спомням си, когато през април 1974г. в Португалия избухна революцията на младшите офицерски чинове и в продължение на две години беше установена военна диктатура, а след нея дойде парламентарна демокрация на базата на многопартийна система, много приятели и познати, които бяха чели «фашизмът» в ръкопис, казваха, че формулата за разпадането на тоталитарните режими работи добре или както един от особено ентусиазираните се беше изразил: «бачка безотказно».
За втори път същото нещо се случи през 1981г., когато в Полша беше обявено военно положение. Разбира се този път не ми се обаждаха по телефона, защото ставаше дума за братска страна и такива разговори никак не бяха безопасни.
При влизането на книгата властите не случайно реагираха с такава всеобхватна и масирана репресия срещу всички, които бяха свързани с издаването и. По реакцията на публиката, по състоянието на възбуденост и ентусиазъм, в което изпаднаха части от ителигенцията, те инстинктивно усещаха, че се поставят на открито обсъждане най-големите проблеми на нашето време, в това число и въпросът за съдбата на нашия «строй».
Колкото и неприятно да им беше, защото те прекрасно разбираха, че се саморазобличават чрез преследването на една антифашистка книга, все пак бяха принудени да го правят, тъй като не можеха да противопоставят никакви идеи.
Уволниха трима редактори, които бяха пряко свързани с издаването на книгата: вътрешният редактор на книгата поета Кирил Гончев, редакторката, която завеждаше библиотека «Мавър» (към която всъщност излизаше книгата) — Виолета Панева, завеждащия обшествено политическа литература към издателството — Стефан Ланджев.
Външният редактор проф. Иван Славов получи партийно наказание «порицание». Обсъждан е бил и въпросът за административно наказание, но острата реакция на партийната организация във философския факултет го осуети. Партийни наказания получиха и двамата рецензенти: проф. Кирил Василев и проф. Николай Генчев. Заради крайно положителната си рецензия Генчев получи и други наказания. Беше заставен «отгоре» да си подаде оставката като декан на Историческия факултет и всички негови исторически поредици паднаха от програмите на телевизията за един срок от 3–4 години. За положителна рецензия, публикувана в Пловдивския вестник «Отечествен глас», беше наложено наказанието «строго мъмрене с последно предупреждение» за изключване от Партията на доц. Асен Карталов, който беше изваден от състава на лекторската група на ОК на БКП. Беше снет от поста завеждащ идеологическа редакция към същия вестник жърналистът Славейко Мандев, който изглежда се притесни и наскоро след това почина.