В областта на театъра, който по преценката на нацистките театрални критици е бил в криза преди установяването на фашизма, реализирането на партийните идеали намира израз в това, че на сцените непрекъснато се играят пиеси, описващи подвизите на героите на националсоциалистическото движение. Това са терористът Лео Шлагетер, разстрелян от французите по време на рурската окупация, и командирът на щурмовия отряд Хорст Весел, убит в пиянско сбиване през 1931г.
Понятията за героично и трагично се изменят съобразно основните положения на националсоциалистическото учение за отношението между личността и обществото, свободата и обвързаността. По този въпрос д-р Херман В. Андерс в статията «Повратът в трагедията (в. Баущайне цур дойчен националтеатер», септември 1935) пише: «Отказът от индивидуалистичната трагика, който ние днес преживяхме, представлява наистина революционен поврат в понятието трагика. От фундаменталните положения на националсоциалистическата идеология и от възвишения апел към най-дълбоките нравствени ценности на личността израства обществената трагика, която в нейната драматична изразна форма е в процес на ставане и търсене. Ясно да се покаже отличието от античната фаталистична трагедия и от преодолимата индивидуална трагедия. Не човекът сам е предмет на трагичното оповестяване, не световният живот в смисъла на една космическа световна картина, смисъл и същност на трагичното са народът и общността, немските хора и съществуващите в немската народност качества и ценности. Националсоциализмът като воля за висша ценност отговаря тъкмо на трагедията, която е най-възвишеното утвърждаване на живота» (179–159).
Отделната личност не може да бъде трагична, защото, преди да стане такава, тя трябва да бъде героична. А героичната личност би могла да се противопостави евентуално на фашистката държава и фашистката партия, с една дума, на някаква националсоциалистическа общност. Това за националсоциалиста е абсолютно недопустимо и дори скверно да се мисли, тъй като за него партията и държавата са висши политически ценности. Всяка отделна личност, която дръзне да се обяви срещу фашистката партия и държавата, е нищожна и жалка, достойна да бъде унищожена като отрепка. Тя не може в никой случай да бъде героична и трагична. Само като частица от «общността» (държавата, фашистката партия, народът, превърнат в тълпа) и доколкото служи на общността, тя може да стане героична.
Именно по тази причина националсоциализмът приема колективната трагика и отрича индивидуалната трагедия. Вън от колектива и против колектива няма герои и трагични личности. Оттук съвсем логично следва, че политическите противници на тоталитарната държава и управляващата фашистка партия не могат да бъдат трагични, защото не могат да бъдат герои. Оттук следва и варварския закон на тоталитарната държава: да унижава своите жертви, преди да им отнеме живота, да ги представя за предатели и изменници, преди да ги умъртви, да ги кара да правят най-нелепи самопризнания, преди да сложи дулото на тила им. Презумпцията е: Тя не може да убива герои, защото тя самата е герой: а държава, която убива герои, става палач!
За да може изкуството да изпълнява своята социална и политическа мисия, да служи на националсоциалистическата партия за превъзпитаването на народа в духа на нейната идеология, то трябва да се доближи до народа, да бъде ясно, разбираемо и достъпно за всички. То трябва реалистично и фотографски точно да изобразява обектите, така че да няма място за двусмисленост, намеци или загатвания, които биха могли да объркат или озадачат консуматора. Художественото произведение, било то платно, скулптура, роман или стихотворение, трябва да казва на всички възприематели еднозначно точно едно и също. Без това то не би могло да изпълнява своята възпитателна функция, т.е. основното си предназначение.
С други думи, изискванията на фашистката партия към литературата и изкуството не се ограничават само в избора на изобразяваната тема, която задължително трябва да е партийна по начин на виждане. Те засягат и изобразителните средства, художествената форма: важно е не само какво се изобразява, как се вижда това, което се изобразява, но и как да се реализира като изкуство. Демагогската достъпност и елементарност се поставя над всичко. Оттук и дивата омраза на националсоциалистическите водачи към абстракционизма и всички форми на модернистичното изкуство (импресионизъм, футуризъм, кубизъм, експресионизъм). Вместо диференцирана оценка на всяко направление — безогледното им отричане в цялост. През 1937г. те са заклеймени като «изродено изкуство» («ентартете Кунст») или «назадничаво изкуство» («афтеркунст» — приоритетът в откриването на този термин принадлежи на А. Розенберг) и са подхвърлени на дивашки преследвания. Кампанията против модерното изкуство започва с откриването на т.нар. «Изложба на изроденото изкуство» в Мюнхен през юли 1937г. по инициатива на ръководството на НСДАП. По този повод Хитлер държи реч, в която заявява следното: