… В 1929г. аз бях имперски лидер на юридическия отдел на нацистката партия, в 1933г. — президент на основаната от мен Академия на германското право, през декември 1934г. — имперски министър без портфейл и в 1939г. аз съм накрая назначен генерал-губернатор на окупираните полски територии.
По такъв начин аз бях, съм и ще бъда лице, представляващо юридическата страна в периода на борбата на националсоциализма.
Аз обявявам себе си сега и завинаги националсоциалист и верен последовател на фюрера Адолф Хитлер, на който аз служа от 1919г.» (84–720).
А ето и характеристика за някой се Брукман, изпратена в Мюнхен до гаулайтера Обербай от местната организация на националсоциалистическата партия в Зегерщор. «Местната група на НСДАП в Зегерщор съобщава за споменатия следното: Брукман винаги е стоял твърдо на страната на фюрера, а в Берлин е бил особено деен. Още от възникването на движението той е партиен другар. Неговият членски номер е 91. Неговата жена също е партийна другарка, членски номер 92. Фюрерът е посещавал семейство Брукман. На нас е позната само госпожа Брукман, тъй като тя е постоянно в местната група и посещава събранията. За Брукман Хуго в политическо отношение няма никакви съмнения, иначе той не щеше да бъде на поста, който заема» (180–379).
Във въпросниците, които трябва да се попълнят при постъпването на работа или при влизането в някаква организация, неизменно фигурират въпросите: «Член ли сте на НСДАП?», «Откога и под какъв номер?», «В какви подразделения на НСДАП членуват близките ви?», «Откога и под какъв номер?», «Били ли сте на ръководна работа в НСДАП?», «Какъв пост сте заемали?».
Изобщо НСДАП е висшата политическа ценност на фашистката държава. Затова заслугите към нея се считат най-висша форма на политическа благонадеждност и пригодност за каквато и да било работа. Щом дадено лице има политически заслуги към НДСАП, то е по-достойно за определена служба дори от най-способния в интелектуално отношение кандидат. Решаващи са не образованието, интелектуалните способности, квалификацията, а предаността и заслугите към фашистката партия на фюрера.
За укрепване политическия «авторитет» на партията, както и за подхранване на култа към нея масово се строят паметници на загиналите в борбата за победата на «националсоциалистическата революция». Йозеф Вулф в своя четиритомник (документи) за духовния живот на Третия райх между огромното количество документи привежда обяви за построяване на паметници на загинали членове на НСДАП. Една такава обява от 2 ноември 1933г. приканва скулптурите да участвуват в конкурса за издигане «паметник на загиналия член на СА Горнатовски в Котбус» (178–78). По свидетелството на цитирания автор «всички градове са преустроени или разширени в съответствие с целите на партията. Това, което Кленце беше започнал в Мюнхен, Хитлер мислеше да проведе в неговата „Столица на движението“. Заедно с проф. Троаст той си правеше проекти например за Кралския площад. Зелената повърхност е заменена с камъни, така че да може по-добре да подхожда за тържества, а четирите страни на площада за затворени от партийни постройки. В двата мавзолея през 1935г. са погребани шестнадесетте паднали по време на пуча от 9 ноември 1923г.»
Около Нюрнберг — «града на партийните конгреси», възниква друг център на архитектурните стремежи на националсоциализма. Тук е проектирана от проф. Руф конгресна зала на НСДАП, която трябва да бъде най-голямата в света — ширина 88 метра и капацитет 60 хиляди души (178–256). Пак с оглед култа към нацистката партия е изработен проект за монументална сграда на Висшата партийна школа на НСДАП «Адолф Хитлер» в Химзес от архитект проф. Херман Гислар. Това всъщност е комплекс, равняващ се на цял градски квартал с всички модерни съоръжения на съвременната архитектура.
За разгарянето на партийния култ допринасят най-много ежегодните празненства около партийните конгреси в Нюрнберг. Това са церемонии, произвеждали на присъствуващите незаличимо впечатление. Ще приведем част от «Доклад за събора на политическите ръководители на партийния конгрес в 1936г.», публикуван в «Нидерертишестагеблат» от 12 септември 1936г.
«Цепелинвизе лежи в трептяща светлина, докато ние се изкачваме на главната трибуна. Отвън море от светлина се разбива в стените, по които знамената на движението в протежение на километри просветват в тъмната нощ. Квадрата на Цепелинвизе разрязват 20 прави колони, в които 140-те хиляди политически ръководители са наредени. В разкъсаната от ракетите нощ на трибуните се развяват безчислено количество знамена с пречупен кръст. Цепелинвизе вече изглежда толкова малка. Трибуните не могат да поберат грамадния поток от хора, който непрекъснато се увеличава. Ученици с птиче пеене се приближават; тях народната уста е нарекла кратко „птичи певци“. Стъпката е равномерна, безукоризнена изправенос и походка. Пред главната трибуна този елит на подрастващото партийно поколение се построява.