П. Толиати в своите «Лекции за фашизма» описва как с установяването на абсолютен монопол в началото на 30-те години фашистката партия в Италия престава да бъде политическа партия и се изражда в бюрократическо образувание, което не познава вътрешнопартиен живот: «По такъв начин въпросът за отношенията между фашистката партия и държава е пререшен, неговото решение, може да се каже, е вече факт. Изменя се и вътрешната структура на фашистката партия. Фашистката партия по същество престава да бъде партия. Процесът на това превръщане носи диалектически характер. Бавно натрупващите се изменения обуславят преминаването от едно състояние в друго. Фашистката партия престава да бъде партия, в нея няма повече място за дискусия.
Политическите дискусии не същесвуват. Когато се извършва един или друг поврат в политиката на фашистката партия, нейните членовете научават за това от вестниците, както и всички други граждани. В определянето на нейната политика те не вземат никакво участие. Изчезва всякаква форма на вътрешнопартийна демокрация. Партията се изгражда въз основа на бюрократическия принцип — отгоре.
Начело на партията стои директория, избрана от Великия фашистки съвет, който даже не е партиен орган, а представлява от само себе си държавен орган, включващ предсавители на партията, държавата, банките, промишлеността и т.н. Именно той овластява директорията на партията, която на свой ред предава по-надолу властта на директорите на местните партийни органи, и т.н., все по-надолу и по-надолу, чак до ръководителите на низовите фашистки организации.
Вътрешният живот на фашистката партия, може да се каже, е мъртвило. Формално веднъж в годината се свиква общо събрание на членовете, изслушват се редица тържествени речи. То одобрява дейността на предишната директория и потвърждава състава на новата. Но това е най-обикновена ратификация, формалност, нямаща нищо общо с демократичните избори» (116–69, 70).
Но понеже партията като събирателно понятие не може да мисли, а същевременно трябва да даде мислене на своите немислещи членове, то все нечие мислене трябва да се възприеме като общозадължително. При порядките във фашистката партия, те не могат да принадлежат другиму освен на водача. Така мисленето на водача става партийно мислене, а моралът му — партиен водач. Индивидуалните черти на една личност стават общи, а общите черти на фашистката партия намират своята индивидуалност във водача. Оттук партията и водачът са неделими или, по-точно казано, партията — това е вождът. Водачът, като възхвалява фашистката партия, изтъква себе си, партията, като величае своя водач, подчертава своето значение.
Сам Хитлер формулира мното точно този принцип в речта си пред партийния конгрес, произнесена на 18 септември 1935г. в Нюрнберг:
«Тук във връзка с това трябва да взема становище спрямо една фраза, която се изтъква тъй често, особено от страна на някои граждани: „Водачо — да, но партията — това е нещо друго.“
— Не, господа! Водачът е партията и партията е водачът. Както аз се чувствувам само като част от тази партия, така и партията се чувствува само като част от мене. Кога ще склопя очи, това не цная. Но че партията ще продължи да живее, това зная. И че тя, като мине над всички личности, над слаби и над силни, ще оформи успешно бъдещето на германската нация, това вярвам и го зная!» (128–272 и 273).
Разликата между една обикновена политическа партия и фашистката партия е в това, че докато в първата отделните членове запазват своята индивидуалност, мислене и съвест, то фашистката партия взема всичко от своя член и го превръща в безлично оръдие. Ето защо фашистката партия има всичко, а отделният член — нищо. Ако той иска да има нещо, може да го получи само и чрез фашистката партия. Това се отнася както за материалните, така и за духовните изгоди. Оттук вярата на отделния член, че партията всичко може и всичко знае; оттук обожествяването на партията и култа към нея.
Култът към националната фашистка партия изисква тя да бъде призната не само за величествена и могъща, но същевременно близка и всеблага спрямо ония, които вярват в нея. Всички добри дела трябва да бъдат правени или вдъхновявани пряко или косвено от нея. Всичко положително и ценно трябва да носи печата на нейния благослов.
Раждането на едно дете може да стане и без помощта на фашистката партия. Но тя изпраща предварително напечатана грамота на майката, с която и благодари, че е изпълнила дълга си спрямо родината. На самата бланка четем: «Партията Ви благодари за детето, което Вие подарихте на нашия народ, и Ви изпраща най-сърдечни благопожелания» (151–158). Отдолу подписът на местния партиен ръководител.