Фатален шанс [bg]

Агата Кристи Фатален шанс Еркюл Поаро #27

В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава, а — пропуснат — оставя ни за цял живот със кил, заседнал в плитчини и злополуки. В такова пълноводие сме днес. Да вдигнем котва, за да не загубим товара си!

Шекспир

Пролог

I

Във всеки клуб има по един клубен досадник. Клубът „Коронейшън“ също не правеше изключение от правилото и дори и фактът, че в момента имаше въздушно нападение, не внасяше никаква промяна в установения ред.

Майор Портър, бивш военен от Индийските колонии, изшумоля с вестника си и си прочисти гърлото. Всеки безрезултатно се стараеше да избегне погледа му.

— Виждам, че „Таймс“ е публикувал известието за смъртта на Гордън Клоуд — съобщи той. — Съвсем лаконично, разбира се. „На пети октомври, в резултат на вражеско нападение.“ Никакъв адрес. Всъщност е точно на ъгъла до скромния ми дом. Една от онези внушителни къщи на върха на Кампдън Хил. Трябва да ви кажа, че това малко ме потресе. Знаете, че давам наряд по време на въздушни нападения. Клоуд точно се беше върнал от Щатите. Нещо във връзка с правителствения заем. Ожени се, докато беше там. За млада вдовица — достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. Мисис Ъндърхей. Всъщност познавах първия й съпруг от Нигерия.

Майор Портър направи пауза. Никой не прояви интерес, нито го помоли да продължи. Лицата на всички бяха старателно прикрити зад вестниците, но за да обезкуражиш майор Портър, се изискваше много повече. Той винаги имаше в запас дълги истории, предимно за хора, които никой не познаваше.

— Интересно — продължи твърдо майорът, докато погледът му разсеяно фиксираше чифт прекалено остри лачени обувки. Модел, който определено не одобряваше. — Както ви казах, давам доброволен наряд по време на въздушни нападения. Интересна работа беше тази бомбардировка. Човек никога не знае какво ще се разруши. Изби приземието и отнесе част от покрива, а първият етаж остана непокътнат. В къщата имало шест души — трима прислужници, семейна двойка и камериерката, плюс Гордън Клоуд, съпругата му и брат й. Всички са били в приземието, освен брата на съпругата бивш командос, който предпочел уюта на спалнята си, разположена на първия етаж. Дявол да го вземе, отървал се само с леки наранявания. Прислужниците загинали на място от взрива. Гордън Клоуд сигурно е оставил повече от милион.

Майор Портър отново направи пауза. Очите му се отделиха от лачените обувки и се стрелнаха нагоре — раиран панталон, черно сако, яйцевидна глава, внушителни мустаци. Чужденец естествено! Този факт обясняваше и обувките. Майорът си помисли: „Наистина в какво се превръща клубът! Дори и тук човек не може да се отърве от чужденците“. Но мислите му течаха успоредно с разказа.

Това, че въпросният чужденец изглежда бе изцяло погълнат от историята, ни най-малко не намаляваше враждебността на майор Портър към него.

— Надали има повече от двайсет и пет години — отново заговори той. — И ето вече за втори път е вдовица. Или поне тя така си мисли…

Той поспря в очакване някой възбудено да прояви любопитство или да направи коментар. След като не стана нито едното от двете, настоятелно продължи:

— Всъщност аз си имам лично мнение по въпроса. Доста странна работа. Както вече казах, познавах първия й съпруг — Ъндърхей. Прекрасен човек, навремето беше областен управител в Нигерия. Обожаваше работата си. Въобще забележителна личност. Ожени се за това момиче в Кейптаун. Тя била там на турне с някаква пътуваща трупа. Съвсем закъсала, красива, безпомощна и прочее. Слушала как бедният стар Ъндърхей говорел възторжено за своята област и просторната савана и въздишала: „Ах, не е ли възхитително?“ и как копнеела „да избяга от всичко“. Е, омъжила се за него и избягала от всичко. Той бил страшно влюбен, горкият, но от самото начало нещата не потръгнали. Тя мразела саваната, страхувала се от местните жители и изобщо се отегчавала до смърт. Представата й за живота се свеждала до висене в някое заведение, срещи с хора от театралните кръгове и безкрайни разговори на професионална тема. Усамотението в джунглата съвсем не било по вкуса й. Имайте предвид, че никога не съм се запознавал с нея. Всичко това го зная от нещастния Ъндърхей. Той го преживя много тежко. Постъпи съвсем почтено — изпрати я да си върви и беше склонен да й даде развод. Точно тогава се видяхме. Той бе доста напрегнат и имаше нужда от мъжки разговор. Какъв странен и старомоден човек беше в някои отношения — ревностен католик, твърд противник на развода. Довери ми: „Има толкова други начини да върнеш свободата на една жена“. „Виж какво, приятелю — посъветвах го аз, — да не направиш някоя глупост само. Никоя жена не заслужава да си пръснеш черепа заради нея.“