Франсес си наля малко кафе в чашката. Беше горещо и силно. Отпи и се обърна с похвала към Една:
— Кафето е превъзходно, Една.
Момичето поруменя от удоволствие и излезе, като тайничко се чудеше на хорския вкус. По нейно мнение кафето трябваше да бъде с блед кремав оттенък, много сладко и с голямо количество мляко.
В стаята с изглед към градината семейството отпиваше от кафето — черно и без захар. По време на вечерята бяха водили лек, неангажиращ разговор — за познати, които бяха срещнали, за завръщането на Лин, за перспективите на земеделието в близко бъдеще. Но сега, останали насаме, и двамата мълчаха.
Франсес се облегна назад в креслото и впери поглед в съпруга си. Джереми явно не усещаше, че тя го наблюдава. Прокара дясната си ръка по горната си устна. Макар и да не го съзнаваше, този жест бе характерен за него при силно вътрешно вълнение. Франсес го бе забелязала само няколко пъти — когато синът им Антъни беше още малък и лежеше тежко болен; докато се притесняваше за решението на съда по важно дело; при избухването на войната в очакване да чуе официалното съобщение по радиото и при известието за кончината на Антъни след последния му отпуск.
Франсес помисли малко, преди да заговори. Семейният им живот бе щастлив, но те рядко обсъждаха проблемите си. Тя уважаваше неговата сдържаност, както и той нейната. Дори при пристигането на телеграмата, известяваща за смъртта на Антъни, нито един от двамата не рухна.
Той я прочете, а после погледна жена си. Тя само попита: „Това ли е?“
Джереми кимна с глава, прекоси стаята и сложи телеграмата в протегнатата й ръка.
За миг останаха безмълвни. После той каза: „Бих искал да мога да ти помогна, скъпа“. А тя отвърна с твърд глас, без да пролее нито една сълза, само усети ужасяваща празнота и болка: „За теб е не по-малко мъчително“. Той я погали по рамото: „Да, така е…“ После се запъти към вратата с леко залитаща походка, но все пак се владееше. Изглеждаше толкова състарен докато излизаше с думите: „Няма какво да се каже… всичко е безполезно…“
Тя му беше благодарна, благодарна от сърце, защото разбираше всичко толкова добре. Разкъсваше се от жал за него, прозряла внезапното му състаряване. Загубата на сина й вкамени част от душата й, пресуши елементарното чувство за доброта. Стана по-експедитивна и по-енергична от всякога. Хората понякога малко се плашеха от безмилостния й здрав разум…
Джереми отново постави пръст върху устните си — предпазливо и нерешително. Франсес заговори отривисто от другия край на стаята:
— Случило ли се е нещо, Джереми?
Той се стресна. Чашата с кафе едва не се изплъзна от ръката му. После се съвзе и бавно я постави на подноса. Погледна я в очите.
— Какво искаш да кажеш, Франсес?
— Питам те, случило ли се е нещо?
— Какво може да се е случило?
— Глупаво ще бъде да правя догадки. Предпочитам ти да ми кажеш — гласът й бе безизразен и делови.
Той заяви неубедително:
— Нищо не се е случило…
Франсес не отвърна. Само изчакваше. Отхвърли отрицанието му — звучеше толкова несъстоятелно. Той я погледна нерешително.
За миг невъзмутимата маска падна и Франсес съзря такава болезнена агония в изражението му, че едва не възкликна гласно. Всичко стана за секунда, но тя не се съмняваше в това, което беше видяла. Заговори тихо и равно:
— Мисля, че ще е по-добре да ми кажеш…
Той въздъхна — дълбока и мъчителна въздишка.
— Естествено рано или късно ще трябва да научиш — заяви той. И за нейно най-голямо изумление добави. — Страхувам се, че си сключила не особено добра сделка, Франсес.
Тя отмина без коментар неясния намек и се залови направо със същността на въпроса:
— За пари ли става дума?
Сама не усети защо постави парите на първо място. Нямаше особени признаци за недостиг на финанси, освен нормалните за следвоенно време ограничения. Кантората беше с намален персонал и се справяше малко по-трудно с купищата дела, но навсякъде положението беше същото, а и през последния месец някои от служителите им отново се върнаха на работа, след като ги освободиха от армията. Проблемът можеше да бъде и болест, която Джереми криеше — напоследък цветът му не беше здрав, претоварваше се с работа и изглеждаше преуморен. Но въпреки всичко интуицията й подсказваше за финансови затруднения и явно бе на прав път.