— Скъпа!
Той се изправи и тръгна към креслото й. Надвеси се и докосна с устни косите й.
— Е, а сега — попита с усмивка дъщерята на лорд Трентън — какво ще правим? Да съберем пари отнякъде?
Лицето на Джереми отново застина.
— Просто не виждам откъде.
— Ипотека на къщата. О, да — добави бързо тя, — това вече е направено. Колко съм глупава. Явно си разгледал всички възможни варианти. Значи тогава остава да измъкнем пари от някого. Към кого можем да се обърнем? Струва ми се, че има само една възможност — вдовицата на Гордън, Розалийн, за която не знаем нищо.
Джереми поклати глава в знак на съмнение.
— Сумата е твърде внушителна… Наличните й средства няма да ни стигнат. Докато е жива, основният капитал е под попечителство.
— Не знаех, че е така. Мислех, че е пълновластен наследник. А в случай че умре, какво става?
— Всичко се наследява от най-близките кръвни роднини. Тоест дели се между мен, Лайънел, Адела и сина на Морис — Роули.
— Значи се пада на нас… — бавно произнесе Франсес.
Сякаш нещо премина през стаята — струя студен въздух или недоизказана мисъл…
Франсес продължи:
— Не си ми споменавал нищо… Мислех, че всичко е нейно завинаги. Че може да го завещае, на когото поиска.
— Не е така. Според закона от 1925 година, засягащ липсата на завещание…
Франсес едва ли чу юридическото разяснение. Когато то свърши, тя каза:
— Нас лично това почти не ни засяга. Отдавна ще бъдем мъртви, а тя ще е едва на средна възраст. На колко години е сега? На двайсет и пет или двайсет и шест? Вероятно ще доживее до седемдесет.
Джереми нерешително заяви:
— Можем да я помолим за заем. Ще изтъкнем роднинските връзки. Не е изключено да се окаже щедро и отзивчиво момиче. Всъщност ние знаем толкова малко за Розалийн.
Франсес допълни:
— Във всеки случай поне се отнасяме прилично с нея. Не сме злобни като Адела. Може и да откликне.
Съпругът й предпазливо подметна:
— Но не бива да има какъвто и да било намек за… ъъъ… неотложността на положението.
Франсес нетърпеливо го прекъсна:
— Не, разбира се. Лошото е обаче, че проблемът не е в самото момиче. Тя е изцяло подвластна на брат си.
— Твърде непривлекателен младеж — заяви Джереми Клоуд.
Внезапна усмивка озари лицето на Франсес.
— О, не — възрази тя, — привлекателен е. Дори много привлекателен. И доста безскрупулен, струва ми се. Но в това отношение и аз не падам по-долу.
Усмивката й застина. Франсес вдигна поглед към съпруга си.
— Няма да се предадем, Джереми. Не може да не открием някакъв начин… пък дори и ако трябва да ограбим банка!
Трета глава
— Пари! — отсече Лин.
Роули Клоуд кимна. Той бе едър, як младеж със загоряла кожа, дълбоки сини очи и много светла коса. Излъчваше някаква мудност — по-скоро придобита, отколкото вродена. Прибързаността при него беше заменена с отмереност.
— Да — въздъхна той. — В днешно време изглежда всичко се свежда до пари.
— Но аз си мислех, че селскостопанските работници не са пострадали особено през войната.
— Е, да, но и това не е кой знае от каква полза. Точно след една година ще се върнем там, откъдето започнахме — повишаване на цените, нежелание и недоволство сред работниците и въобще никой няма да знае какво иска. Освен ако наистина не развиваш стопанство в голям мащаб. Старият Гордън ги разбираше тези неща. Именно тогава щеше да се намеси.
— А сега? — попита Лин.
Роули се усмихна мрачно.
— А сега мисис Гордън заминава за Лондон и харчи по няколко хилядарки за едно палто от визон.
— Не е честно, отвратително е!
— Че защо? — той направи кратка пауза. После продължи: — И аз имам желание да ти подаря кожено палто, Лин.
— Какво представлява тя, Роули? — Лин искаше да чуе обективна оценка.
— Ами ще я видиш довечера на празненството у вуйчо Лайънел и леля Кати.