— Да, ще я видя, но искам да чуя твоето мнение. Мама твърди, че била леко малоумна.
Роули се замисли.
— Е, не бих казал, че интелектът е силната й страна. Но ми се струва, че тя само се прави на малоумна, а всъщност е изключително внимателна.
— Внимателна ли? И в какво внимава толкова?
— Не зная, просто внимава. Главно, струва ми се с произношението си. Има доста силен провинциален акцент, а и внимава кой прибор да използва при хранене. Стреми се да не се обърка с някоя литературна алюзия по време на разговор — такива работи.
— Значи всъщност наистина е… доста необразована?
Роули се ухили.
— Е, не е дама, ако това имаш предвид. Има великолепни очи и прекрасна кожа. Предполагам, че именно тези неща са пленили стария Гордън, а също и удивителната й способност да изглежда непретенциозна. Надали е преструвка, но знае ли човек! Просто си стои безмълвно и се оставя във властта на Дейвид.
— Дейвид?
— Брат й. За него мога да твърдя, че е наясно с всякакви машинации — заяви Роули. После добави: — Май не ни обича много.
— Че защо да ни обича? — рязко попита Лин. После продължи, като съзря леко изненаданото изражение на Роули: — Искам да кажа, че ти също не го обичаш, нали?
— Естествено. Както и ти. Той просто не е наш тип.
— Ти не знаеш кого обичам и кого не, Роули. През последните три години обиколих доста свят. Мисля… мога да кажа, че мирогледът ми се разшири.
— Е, да, безспорно си видяла повече свят от мен.
Роули го каза тихо, но Лин остро го стрелна с поглед.
Нещо се криеше зад думите, промълвени с равен тон.
Той отвърна на погледа й, но лицето му остана безизразно. Винаги бе дяволски трудно да отгатнеш какво точно мисли Роули.
Колко е объркан светът, всичко е с главата надолу, мислеше си Лин. Обикновено мъжът отиваше на война, а жената оставаше вкъщи. При тях ролите бяха разменени.
Роули и Джони бяха съдружници. Единият трябваше да отиде да се бие, а другият по необходимост да остане в стопанството. Хвърляха чоп и се падна на Джони да замине. Убиха го почти веднага — в Норвегия. По време на цялата война Роули не се бе отдалечавал на повече от миля-две от фермата.
А Лин бе обикаляла из Египет, Северна Африка, Сицилия. Често бе попадала на огневата линия.
И ето я сега Лин, завърнала се от войната, а Роули — стоял през цялото време вкъщи.
Внезапно се запита дали не му беше криво. На устните й се появи нервна усмивка:
— Нещата понякога изглеждат малко наопаки, не мислиш ли?
— О, не зная — Роули се взираше с празен поглед в полето. — Зависи.
— Роули… — тя се поколеба. — Криво ли ти е… искам да кажа… Джони…
Студеният му, безизразен поглед я накара да се опомни.
— Хайде да не забъркваме сега Джони. Войната свърши и аз извадих късмет.
— Късмет, че не се падна на теб да заминеш ли? — нерешително попита Лин.
— Страхотен късмет, не смяташ ли?
Тя не знаеше как да приеме тези думи. Тонът му бе равен, с жлъчни нотки. После добави с усмивка:
— Но, разбира се, на жените от армията ще им е трудно да се привържат отново към дома.
Лин раздразнено отвърна:
— О, не ставай глупак, Роули.
Но защо се дразнеше? Нямаше причина… или всъщност в думите му имаше известна доза истина, която засягаше оголен нерв някъде в нея.
— Добре — съгласи се Роули. — Да се надявам ли тогава, че можем да обсъдим нашата женитба? Освен ако не си променила мнението си по въпроса?
— Разбира се, че не съм го променила. От къде на къде?
Той отговори двусмислено:
— Човек никога не знае.
— Струва ти се, че съм… — Лин се запъна.
— „Различна“?
— Не съвсем.
— А може би ти си променил мнението си?
— О, не. Не съм го променил. Толкова малко промени стават тук, във фермата, нали знаеш.
— Добре тогава — отвърна Лин с усещането за настъпваща криза в отношенията им, — да се оженим. Когато кажеш.
— Някъде през юни?
— Добре.
Настъпи мълчание. Решението беше взето. Против волята си, Лин изпита тягостно униние. Роули си беше Роули — винаги един и същ. Предан, сдържан, умерен в твърденията си.
Обичаха се. Винаги се бяха обичали. Никога не говореха много за любовта си — защо трябва тепърва да започват?