Ще се оженят през юни, ще заживеят в Лонг Уилоус4 (име, което винаги бе харесвала) и тя никога повече няма да пътува надалеч. Да пътува в смисъла, който влагаше сега в тези думи. Вълнението при вдигането на стълбата, развъртането на витлата, тръпката при отделянето на самолета от земята и издигането му нагоре във висините, очертаващите се контури на непознатите брегове, мирисът на душен прах, парафин и чесън… Неспирното бъбрене на чужди езици, екзотичните цветя — червени коледни звезди, издигащи се гордо в прашните градини… Опаковането и разопаковането на багажа, следващата спирка по пътя…
Край на всичко това. Войната бе свършила. Лин Марчмънт бе отново у дома. Морякът се прибра у дома от морската шир… Но аз не съм вече същата Лин, която тръгна на път, мислеше си тя.
Вдигна поглед и видя, че Роули втренчено я наблюдава…
Четвърта глава
Празненствата на леля Кати винаги бяха едни и съши. Те се отличаваха с припряност и аматьорство — качества, характерни за самата домакиня. Доктор Клоуд имаше вид на човек, който едва сдържа раздразнението си. Отнасяше се към гостите с неизменна учтивост, но създаваше впечатление, че полага немалко усилия.
На външност Лайънел Клоуд не се отличаваше особено от брат си Джереми. Бе слаб сивокос мъж, но му липсваше невъзмутимостта, присъща на адвокатите. Движенията му бяха резки и припрени. Нервността и раздразнителността му се приемаха като обида от много от неговите пациенти и те оставаха слепи за истинските му умения и за вродената му доброта. Проявяваше жив интерес към медицинските изследвания, а хобито му бе да изучава употребата на билки от най-ранно минало до наши дни. Докторът притежаваше ярък интелект и трудно понасяше приумиците на жена си.
Макар че Лин и Роули винаги се обръщаха към мисис Джереми Клоуд с „Франсес“, мисис Лайънел Клоуд си оставаше неизменно „леля Кати“. И двамата я обичаха, но намираха, че е доста смешна.
„Празненството“ привидно бе организирано по повод завръщането на Лин у дома, но всъщност си беше чисто семейна история.
Леля Кати радушно приветства племенницата си:
— Толкова красива и загоряла изглеждаш, мила моя. Египет явно си е казал думата. Прочете ли книгата за предсказанията за египетските пирамиди, която ти изпратих? Толкова е интересна. Наистина обяснява всичко, не мислиш ли?
Появата на мисис Гордън Клоуд и брат й спаси Лин от отговора.
— Розалийн, това е племенницата ми Лин Марчмънт.
Лин погледна вдовицата на Гордън Клоуд с добре прикрит интерес.
Да, момичето, което се бе омъжило за стария Гордън заради парите му, наистина беше прекрасно. Роули също излезе прав с твърдението си, че излъчва някаква невинност. Черна коса, падаща на едри вълни, ирландски сини очи с много черни зеници, полуотворени устни.
Всичко останало по нея бе лукс. Роклята, бижутата, маникюрът, коженото наметало. Имаше доста хубава фигура, но не умееше да носи скъпи дрехи. Не й стояха така, както биха изглеждали върху Лин Марчмънт, дори и ако разполагаше само наполовина с нейните възможности! (Но никога няма да имаш този шанс, прошепна й вътрешният глас.)
— Приятно ми е — каза Розалийн Клоуд. Обърна се плахо към мъжа отзад и го представи: — Това… това е моят брат.
— Приятно ми е — кимна Дейвид Хънтър.
Той бе слаб, елегантен младеж с черна коса и черни очи. Лицето му бе мрачно, дръзко и дори леко безочливо.
Лин веднага разбра защо всички от фамилията толкова го ненавиждат. В чужбина се беше сблъсквала с мъже от този тип. Безразсъдни, дори опасни. Мъже, на които не може да се разчита. Мъже, които съставят свои закони и пренебрегват общоприетите. Мъже, които при атака се оказват безценни, а извън огневата линия докарват началниците си до лудост.
Лин словоохотливо се обърна към Розалийн:
— Харесва ли ви имението Фъроубанк?
— О, великолепно е! — отвърна Розалийн.
Дейвид Хънтър се изсмя леко подигравателно.
— Горкият Гордън добре го е спретнал. Не е пожалил средства.
Това бе самата истина. Когато Гордън бе решил да се засели в Уормсли Вейл или по-скоро да прекарва там известен период от напрегнатото си всекидневие, той предпочете да си построи къща. Беше твърде изявен индивидуалист, за да хареса нещо, носещо отпечатъка на чужди хора.
Нае млад архитект със съвременен поглед и му даде свобода на действията. Половината Уормсли Вейл намираше къщата за ужасна. Хората не одобряваха боядисаните в бяло ъгловати форми, вградените мебели, плъзгащите се врати и стъклените маси и столове. Единствената част, която се радваше на всеобщо и искрено възхищение, бяха баните.