В думите на Розалийн „великолепна е“ звучеше страхопочитание. Смехът на Дейвид я накара да се изчерви.
— Вие сте бившата доброволка от Женската спомагателна служба към военноморските сили, нали? — обърна се Дейвид към Лин.
— Да.
Изгледа я преценяващо от горе до долу и по неизвестна причина тя се обля в руменина.
Леля Кати отново изникна внезапно. Притежаваше чудното свойство да се материализира в пространството. Навярно го бе усвоила по време на многобройните спиритически сеанси, в които участваше.
— Масата е сложена! — възкликна задъхано тя. После вмъкна между другото: — Не мога да кажа, че вечерята е особено богата. Хората не бива да очакват прекалено много. Всичко е толкова трудно, нали? Мери Луис ми довери, че всяка седмица дава по десет шилинга на рибаря, за да не я забравя. За мен това е непристойно.
Доктор Лайънел Клоуд говореше нещо с Франсес Клоуд и от време на време долиташе нервният му смях:
— О, стига, Франсес, не очакваш от мен да повярвам, че наистина смяташ така, нали? Хайде да сядаме на масата.
Всички влязоха в занемарената и неугледна трапезария. Джереми и Франсес, Лайънел и Катрин, Адела, Лин и Роули. Семейно тържество на фамилията Клоуд — с двама външни участници. Защото макар че носеше името Клоуд, Розалийн не се бе превърнала в част от тях, за разлика от Франсес и Катрин.
Розалийн бе чужд човек, чувстваше се неловко и беше нервна. А Дейвид — Дейвид бе разбойникът. По принуда, но и по собствен избор. Всички тези мисли се въртяха в главата на Лин, докато заемаше мястото си на масата.
Някакво чувство прииждаше на талази, въздухът се наелектризираше. С какво? С омраза? Можеше ли наистина да е омраза?
Каквото и да бе, това чувство таеше в себе си пагубна сила.
Лин внезапно си помисли: „Но така е навсякъде, не само тук. Откак се завърнах, непрекъснато ми прави впечатление. Последица от войната. Злонамереност. Неприязън. Среща се къде ли не — във влакове, в автобуси, в магазини, сред работници и чиновници, дори и на полето. А в заводите и мините сигурно е още по-лошо. Злонамереност. Но тук е изразена в по-голяма степен. Тук е специфична. Преднамерена“.
Смаяно се запита: „Наистина ли ги мразим толкова много? Тези непознати, отнели онова, което смятаме, че ни принадлежи“.
И после: „Не, не още… По-късно може би, но не и сега. Не, те са хората, които мразят нас“.
Прозрението й се стори тъй изумително, че тя потъна в мълчание и съвсем забрави да поддържа разговора със съседа си по маса Дейвид Хънтър.
След малко той я прекъсна:
— Мислите ли за нещо?
Гласът му звучеше мило и леко развеселено, но Лин изпита угризения. Дали не бе решил, че тя нарочно се държи невъзпитано и не води разговор. Отвърна:
— Съжалявам. Мислех си за положението в съвременния свят.
Дейвид студено произнесе:
— Не особено оригинална тема за размисъл.
— Да, така е. Хората са много почтени в наши дни, което обаче изглежда не носи нищо добро.
— Обикновено далеч по-рационално е да се стремиш да причиниш зло някому. В последните години бяха измислени няколко интересни нещица в тази област, включително и новото piece de resistance5, атомната бомба.
— И аз си мислех нещо подобно. Но не за атомната бомба, а за злонамереността. Определена рационална злонамереност.
Дейвид спокойно каза:
— Злонамереност — да. Но за рационалност мога да поспоря. В средновековието хората са били далеч по-рационални в това отношение, отколкото днес.
— Какво имате предвид?
— Ами в най-общ смисъл черната магия. Урочасването. Восъчни фигурки. Заклинания по пълнолуние. Избиване на добитъка на съседа. Убийство на самия съсед.
— Нали не вярвате, че съществува черна магия? — недоверчиво попита Лин.
— Може би не. Но във всеки случай хората прибягват до нея. И все пак в днешно време — сви рамене той, — при всичката злонамереност на света, вие и вашата фамилия няма да можете да навредите на мен и на Розалийн, не смятате ли?