— Хубаво е, че историята има щастлив край — каза Лин.
— Да — отвърна Дейвид. — Без да притежава капчица интелект, Розалийн винаги е имала голям късмет, което също никак не е зле. Гордън Клоуд беше здрав и силен мъж. На шейсет и две години. Като нищо можеше да поживее още двайсетина години, дори и повече, което едва ли щеше да е голямо удоволствие за Розалийн. Когато се омъжи за него, тя беше на двайсет и четири, а сега е едва на двайсет и шест.
— Изглежда дори по-млада — заяви Лин. Дейвид погледна към отсрещната страна на масата.
Розалийн ронеше трохи от хляба. Приличаше на нервно дете.
— Да — замислено продължи той. — Така е. Предполагам, че въобще не може да мисли.
— Бедното момиче! — внезапно възкликна Лин.
Дейвид се намръщи.
— Защо е това съжаление? — сопна се той. — Аз имам грижата за Розалийн.
— Надявам се.
Той отново се намръщи.
— Всеки, който се опита да я измами, ще се разправя с мен. Доста добре умея да се боря, а някои от средствата ми не са съвсем почтени.
— А сега за своя живот ли ще ми разкажете? — хладно попита Лин.
— В съвсем съкратен вариант — той се усмихна. — Когато избухна войната, не виждах никакъв смисъл да се бия на страната на Англия. Аз съм ирландец. Но като всички ирландци и аз обичам битките. Десантните войски ме привличаха неудържимо. Изпитах известно удоволствие, но за жалост бях изваден от строя, защото ме раниха тежко в крака. Тогава отидох в Канада и започнах да обучавам доброволци. Тъкмо бях останал без работа, когато получих от Ню Йорк телеграмата на Розалийн. Съобщаваше ми, че се омъжва. Нищо не се споменаваше за голям удар, но аз умея да чета между редовете. Пристигнах със самолет, залепих се за щастливата двойка и заедно с тях се прибрах в Лондон. А сега — той нагло й се усмихна, — „Морякът се прибра у дома от морската шир“. Това си ти. Ловецът6 се прибра у дома от гората. Какво има?
— Нищо — отвърна Лин.
Тя се изправи заедно с всички. Докато влизаха в гостната, Роули й подхвърли:
— Изглежда чудесно се разбирате с Дейвид Хънтър. Какво си говорехте?
— Нищо особено — отвърна Лин.
Пета глава
— Дейвид, кога ще се върнем в Лондон? Кога ще заминем за Америка?
Седнал на отсрещната страна на масата със сервирана закуска, Дейвид хвърли изненадан поглед към Розалийн.
— Нали за никъде не бързаме? Какво му е лошото на това място?
Погледът му преценяващо обходи стаята, в която закусваха. Имението Фъроубанк бе построено на хълмист склон и зад прозорците се разкриваше прекрасен панорамен изглед към застиналата английска природа. Стръмната ливада беше покрита с множество нарциси. Те вече прецъфтяваха, но златистият килим все още се жълтееше.
Докато ронеше препечената филия в чинията си, Розалийн промърмори:
— Ти каза, че ще заминем за Америка — скоро. Веднага щом стане възможно да го уредиш.
— Е, да, но всъщност не е толкова лесно да се уреди. Имай търпение. Нито ти, нито аз можем да изтъкнем някакви делови причини. След война нещата винаги се придвижват трудно.
Леко се ядоса на себе си, докато й обясняваше всичко това. Аргументите, които посочи, макар и действителни, му звучаха като извинение. Чудеше се дали и момичето срещу него ги усеща така. И откъде се взе изведнъж у нея този ентусиазъм за Америка?
Розалийн продължи да мърмори:
— Ти каза, че ще останем съвсем малко. Не си споменавал, че ще живеем тук.
— Какво им е лошото на Уормсли Вейл и на Фъроубанк? Хайде, кажи.
— Нищо. Но те — всички те.
— Фамилията Клоуд ли?
— Ами да.
— Ето кое ми харесва най-много — изрече Дейвид. — Харесва ми да гледам как надутите им физиономии се разяждат от злоба и завист. Нима имаш нещо против да си направя това удоволствие, Розалийн?
Тя промълви тихо с разтреперан глас:
— Бих искала да не изпитваш такива чувства. Не ми харесват.
— Имай кураж, моето момиче. Нас двамата достатъчно са ни тормозили. А всички от тяхната фамилия са си живели леко и безгрижно. На гърба на големия брат Гордън. Малките бълхи върху едрата бълха. Мразя такива хора, винаги съм ги мразил.
Тя възкликна възмутено: