— Не ми допада омразата към хората — грехота е!
— Не мислиш ли, че и те те мразят? Нима са любезни към теб или пък приятелски настроени?
Розалийн нерешително отвърна:
— Не са се държали грубо. Нищо лошо не са ми сторили.
— Но биха искали, миличка. Биха искали — той се изсмя дръзко. — Ако не пазеха толкова собствената си кожа, някоя прекрасна сутрин щеше да осъмнеш със забит в гърба нож.
Тя потръпна.
— Недей да говориш такива ужасни неща.
— Е, добре, може би не нож, а стрихнин в супата.
Тя се втренчи в него с треперещи устни:
— Шегуваш се…
Той отново стана сериозен.
— Не се безпокой, Розалийн. Аз ще се грижа за теб. Ще трябва първо да се разправят с мен.
Заеквайки, Розалийн промълви:
— Ако нещата, които твърдиш, са верни — че те ни мразят, че мразят мен — тогава защо не отидем в Лондон? Там ще сме в безопасност — далеч от тях.
— Провинцията ти се отразява добре, моето момиче. Знаеш как се чувстваше в Лондон.
— Но това беше, когато падаха бомби. О, бомбите! — тя потрепери и притвори очи. — Никога няма да ги забравя, никога.
— Ще ги забравиш — той нежно докосна раменете й и леко я разтърси. — Освободи се от този кошмар, Розалийн. Ти беше изпаднала в шок, но вече всичко е минало. Вече няма бомби. Не мисли за тях. Не си ги спомняй. Лекарят ти препоръча чист въздух и живот сред природата поне още известно време. Затова искам да стоиш далеч от Лондон.
— Наистина ли тази е причината, Дейвид? Мислех си, че може би…
— Какво си мислеше?
Розалийн бавно промълви:
— Мислех си, че може би заради нея искаш да стоиш тук…
— Заради нея?
— Знаеш кого имам предвид. Онова момиче от миналата вечер. Тази, която е служила в Женската спомагателна служба към военноморските сили.
Лицето му изведнъж доби мрачно и сурово изражение.
— Лин? Лин Марчмънт?
— Тя означава нещо за теб, Дейвид.
— Лин Марчмънт? Тя е момиче на Роули. Добрият стар домошар Роули. Този муден, бавно загряващ, симпатичен вол.
— Наблюдавах те, докато говореше с нея миналата вечер.
— За Бога, Розалийн!
— Оттогава сте се виждали, нали?
— Срещнах я край фермата онази сутрин, докато яздех.
— И отново ще я срещнеш.
— Естествено. Това е малко селце. Човек не може да направи две крачки, без да попадне на някой от фамилията Клоуд. Но ако си въобразяваш, че съм хлътнал по Лин Марчмънт, грешиш. Тя е едно надменно, наперено и неприятно момиче с доста груб речник. Желая му на стария Роули щастие с нея. Не, миличка, тя не е мой тип.
Розалийн подозрително попита:
— Сигурен ли си, Дейвид?
— Разбира се, че съм сигурен.
Тя добави плахо:
— Зная, че не одобряваш, когато си гледам на карти… Но те показват вярно, наистина показват. Появи се едно момиче, което носи със себе си тревоги и мъка — момиче, което идва от чужбина. И някакъв мургав непознат мъж също ще се намеси в живота ни. Ще бъде опасен за нас. Излезе картата на смъртта и…
— Ти пък с твоите мургави непознати мъже! — изсмя се Дейвид. — Толкова си суеверна. Не се занимавай с никакъв мургав непознат — това е моят съвет.
Излезе от къщата засмян, но когато се отдалечи, лицето му помръкна и той се намръщи. Промърмори на глас:
— Дяволите да те вземат, Лин. Връщаш се вкъщи от чужбина и объркваш всички планове.
Защото в този момент осъзна, че нарочно поема в посока, където се надяваше да срещне момичето, което току-що бе проклел толкова жестоко.
Розалийн проследи с поглед как той прекоси градината и се озова пред малката порта, която водеше към пътеката през полето. После се качи в спалнята си и разгледа дрехите, окачени в гардероба. Толкова обичаше да докосва и да гали новото си палто от визон. Никога не си беше мислила, че ще има такова палто. Още не можеше да повярва на очите си. В този момент се появи камериерката, за да й съобщи, че мисис Марчмънт е дошла на посещение.
Адела седеше в гостната с плътно стиснати устни, а сърцето й биеше два пъти по-учестено от обикновено. От няколко дни събираше кураж да се обърне с молба към Розалийн, но по стар навик отлагаше. А и беше силно озадачена от необяснимата промяна у Лин и от категоричното й нежелание да намерят изход от затрудненията си, като евентуално поискат заем от вдовицата на Гордън.