— Но тези пари… ако… ако не ми се полагат по право…
Тя се сви под погледа му.
— Не… Не исках да кажа нищо лошо, Дейвид.
— Надявам се.
Съвестта й, помисли си той, е най-голямата беда! Не бе взел предвид въпроса за съвестта на Розалийн. В бъдеще това щеше да му носи доста неприятности. В бъдеще? Той се намръщи, докато я наблюдаваше, а мислите му препускаха напред. Бъдещето на Розалийн… Неговото бъдеще… Винаги бе знаел какво иска… Знаеше и сега… Но Розалийн? Какво щеше да бъде бъдещето на Розалийн?
Лицето му помръкна и в този момент Розалийн изписка. Цялата трепереше.
— О! Някой ходи върху гроба ми.
Той я изгледа с любопитство:
— Значи съзнаваш, че може да се стигне дотам?
— Какво искаш да кажеш, Дейвид?
— Искам да кажа, че пет… шест… не, седем човека имат желание да те изпратят в гроба, преди да ти е дошло времето.
— Не говориш за… убийство — в гласа й имаше ужас. — Мислиш, че са способни на убийство? Не и тези приятни хора от фамилията Клоуд.
— Струва ми се, че точно такива приятни хора като членовете на фамилията Клоуд могат да извършат убийство. Но няма да успеят, поне докато аз се грижа за теб. Първо мен ще трябва да премахнат от пътя си. Но ако успеят да очистят мен… Тогава ще ти се наложи да се спасяваш сама.
— Дейвид, не говори такива ужасни неща.
— Чуй ме — той сграбчи ръката й, — ако някога не съм до теб, пази се, Розалийн. Животът не е сигурен, запомни го — той е пъден с опасности, с какви ли не опасности. И ми се струва, че най-вече за теб е особено опасен.
Седма глава
— Роули, можеш ли да ми заемеш петстотин лири?
Роули впери изумен поглед в Лин. Тя стоеше пред него, задъхана от тичането, с побеляло лице и стиснати устни.
Той се обърна ласкаво към нея, все едно че говори на конче:
— Хайде, хайде, успокой се, моето момиче. За какво става въпрос?
— Трябват ми петстотин лири.
— Е, и аз не бих се отказал от петстотин лири.
— Роули, говоря ти сериозно. Можеш ли да ми услужиш с петстотин лири?
— И аз съм на червено. Този нов трактор…
— Да, да — тя отмина подробностите около трактора. — Но все пак би могъл да намериш отнякъде пари, ако е нещо важно, нали?
— За какво са ти тези пари, Лин? Закъсала си финансово ли?
— Искам ги, за да му ги върна — тя рязко отметна глава в посока към голямата къща на хълма.
— На Хънтър? Какво, за Бога…
— Мама е виновна. Взела е заем от него. Нещо не й… нещо не й достигат пари.
— Да, разбирам.
Тонът му звучеше съчувствено.
— Хич не й е лесно и на нея. Бих искал да помогна, но просто не съм в състояние.
— Не мога да понеса да просим пари от Дейвид!
— Не се отчайвай, моето момиче. Всъщност Розалийн се е бръкнала за парите. И в крайна сметка, защо не?
— Защо не? Ти ли ми казваш „защо не“ Роули?
— Не виждам защо Розалийн да не спасява положението от време на време. Старият Гордън ни постави натясно, като не направи завещание, преди да умре. Ако всичко се обясни ясно на Розалийн, тя просто би трябвало да проумее, че малко помощ от нейна страна няма да ни навреди.
— Но ти не си взел заем от нея, нали?
— Ами… не, но нещата стоят по-различно. Не мога току-така да отида и да искам пари от жена. Не е в характера ми.
— Не разбираш ли, че и при мен е същото… Не ми се ще да се чувствам задължена на Дейвид Хънтър.
— Но ти не си. Парите не са негови.
— Всъщност са точно негови. Розалийн е изцяло подвластна на Дейвид.
— Не се и съмнявам. Но по закон все пак не са негови.
— Значи ти няма… не можеш… да ми услужиш с тези пари?
— Виж, Лин, ако беше изпаднала в истинско затруднение — изнудване или неизплатени дългове — може би щях да продам някой парцел земя или добитък, но подобно действие би било безразсъдно. Та аз едва успявам да свържа двата края! И как иначе, като не знаеш какъв ще е следващият ход на проклетото ни правителство — на всяка крачка спънки. До гуша съм затънал във формуляри, до среднощ се мъча да ги попълвам. Трудно се справя сам човек с всичко.
Лин горчиво каза:
— О, зная. Само ако Джони не бе загинал…
Роули кресна: