— Остави Джони на мира! Стига си говорила за него!
Тя стъписано го изгледа. Кръвта бе нахлула в лицето му. Изглеждаше побеснял от гняв.
Лин се обърна и бавно тръгна обратно към Уайт Хаус.
— Не можеш ли да ги върнеш, мамо?
— Но, Лин, скъпа! Та аз веднага ги занесох в банката. После се разплатих с Артър, Боджъм и Небуърт. Небуърт бе започнал да се държи твърде оскърбително. Ах, мила моя, такова облекчение изпитах. Колко нощи не можах да мигна. Наистина Розалийн се оказа доста отзивчива и мила.
Лин горчиво попита:
— Сигурно сега вече постоянно ще се обръщащ за помощ към нея, когато се наложи?
— Надявам се да не се стига дотам, скъпа. Ще се опитам да бъда възможно най-пестелива, знаеш това. Но естествено всичко е толкова скъпо в наши дни. И положението става все по-лошо и по-лошо.
— Да, и особено нашето положение ще става все по-лошо и по-лошо. И ще го ударим на просия.
Адела се изчерви.
— Не мисля, че приказките ти са уместни, Лин. Съвсем ясно обясних на Розалийн, че винаги сме разчитали на Гордън.
— А не е трябвало. Там ни е грешката — прекалено много сме разчитали на него — а после добави: — Прав е да ни презира.
— Кой ни презира?
— Този отвратителен Дейвид Хънтър.
— Струва ми се, че ни най-малко не бива да ни засяга какво си мисли този Дейвид — заяви с достойнство мисис Марчмънт. — Какъв късмет, че не беше във Фъроубанк тази сутрин. Иначе, смея да твърдя, щеше да въздейства отрицателно върху момичето. Тя е изцяло под негова власт.
Лин леко се раздвижи.
— Мамо, какво имаше предвид, когато първата сутрин след пристигането ми спомена „Ако въобще й е брат“?
— А, това ли? — мисис Марчмънт доби смутен вид. — Ами носеха се разни клюки, нали ги знаеш хората.
Лин търпеливо изчакваше. Мисис Марчмънт се изкашля.
— Този тип млади жени — авантюристките (разбира се, бедният Гордън страшно беше хлътнал), те обикновено си имат някой… хм… близък младеж. Представи си например, тя съобщава на Гордън, че има брат. Праща му телеграма в Канада или където и да е. И той се появява. Но как може Гордън да бъде сигурен дали й е истински брат? Горкият Гордън, толкова е бил заслепен, че безспорно е бил готов да повярва на всяка нейна дума. И така, „брат“ й пристига заедно с тях в Англия, а бедният Гордън нищичко не подозира.
Лин ожесточено извика:
— Не вярвам на тази история. Въобще не вярвам!
Мисис Марчмънт повдигна вежди.
— Всъщност, скъпа…
— Той не е такъв. И тя… тя също. Може би е простовата, но иначе е мила, да, наистина е мила. Това е само порочното съзнание на хората. Не им вярвам на нито една дума.
Мисис Марчмънт изрече с достойнство:
— Необходимо ли е да се вика така силно?
Осма глава
Една седмица по-късно влакът, пристигащ в 5.20 часа спря на гарата в Уормсли Хийт. Висок, загорял мъж с раница на гръб слезе от него.
На отсрещния перон цял отбор играчи на голф чакаха влака в обратната посока. Високият брадат мъж с раницата предаде билета си и излезе отвън. Минута-две се оглежда несигурно, после зърна табелата „Пешеходна алея за Уормсли Вейл“ и решително се насочи към нея.
В Лонг Уилоус Роули тъкмо си бе направил чаша чай, когато върху кухненската маса падна сянка. Той вдигна глава.
За момент му се привидя, че на вратата е застанала Лин. Но разочарованието му се замени с изненада, веднага щом позна Розалийн Клоуд.
Тя бе облечена в рокля от груба материя на широки оранжеви и зелени райета. Тази привидна простота обаче струваше далеч повече пари, отколкото Роули би могъл да си представи.
Дотогава той я бе виждал само в скъпи градски дрехи, които й стояха някак изкуствено. Напомняше му за манекенка, представяща не свои дрехи, а изделия на фирмата, която я е наела.
Но този следобед, в широката селска рокля с весели цветове, Розалийн му изглеждаше съвсем друга жена. Ирландският й произход се открояваше много по-отчетливо — с вълнистите тъмни коси и прекрасните сини очи с много черни зеници. Гласът й също издаваше мекия ирландски акцент, а не превзетите нотки, които обикновено се долавяха в него.
— Такъв прекрасен следобед е — каза тя, — че реших да изляза на разходка. — После добави: — Дейвид замина за Лондон.