Произнесе го едва ли не виновно, изчерви се и извади табакера от чантичката си. Предложи цигара на Роули, но той поклати отрицателно глава и се огледа за кибрит. Тя неуспешно се бореше с малка златна запалка. Роули я взе от ръцете й и с едно сръчно движение я запали. Докато Розалийн навеждаше глава към него, за да си запали цигарата, той забеляза дългите й, тъмни ресници, спуснати надолу, и си помисли: „Да, явно старият Гордън си е знаел работата…“
Розалийн отстъпи крачка назад и каза с възхищение:
— Какво сладко малко теленце видях горе на хълма!
Удивен от интереса й, Роули поведе разговор за фермата. Любопитството й го изуми, още повече че изглеждаше искрено, а не подправено. За свое учудване, Роули установи, че тя доста добре разбираше от фермерство. С лекота говореше за биенето на маслото и за приготвянето на други млечни продукти.
— Та вие като нищо можете да станете съпруга на земеделец, Розалийн — изрече той с усмивка.
Оживеното й лице помръкна. Тя обясни:
— Имахме стопанство… в Ирландия… Преди да дойда тук… Преди…
— Преди да се захванете с театъра?
Тя произнесе с тъга и, както му се стори, с известно чувство на вина:
— Не беше чак толкова отдавна… Спомням си всичко съвсем ясно — и добави въодушевено: — Още сега мога да издоя кравите вместо вас, Роули.
Това бе една съвършено непозната Розалийн. Дали Дейвид би одобрил тези небрежни намеци за селското им минало? Роули се съмняваше. Дейвид се опитваше да представи за свои предци богати ирландски земевладелци. Но версията на Розалийн му се струваше по-близка до истината. Най-обикновен живот на село, после изкушението на сцената, пътуваща трупа в Южна Африка, женитба, изолирано съществуване нейде из Централна Африка, бягство, празнота и най-сетне брак с милионер в Ню Йорк.
Да, дълъг път бе извървяла Розалийн, след като бе доила крави. И все пак, докато я наблюдаваше отблизо, Роули се питаше дали въобще всичко това я беше променило. Лицето й притежаваше онази невинност и лека глуповатост, присъщи за човек без минало. Изглеждаше съвсем млада — много по-млада за възрастта си.
Имаше нещо вълнуващо в нея, нещо трогателно напомняше му за малките теленца, които бе закарал тази сутрин в кланицата. Възприемаше я по същия начин. „Бедните същества — каза си той сутринта, — колко жалко, че ще бъдат убити…“
В очите на Розалийн се появи тревога. Тя неспокойно попита:
— За какво си мислите, Роули?
— Искате ли да разгледате стопанството и кравефермата?
— О, да, с удоволствие.
Развеселен от интереса й, Роули я разведе навсякъде. Но когато накрая й предложи да изпие чаша чай, в погледа й пробегна смущение.
— О, не, благодаря ви, Роули. Добре ще е вече да се прибирам — погледна часовника си. — Боже, колко е късно! Дейвид ще се върне с влака в 5.20. Ще се чуди къде съм. Аз… трябва да побързам — и добави срамежливо: — Беше ми много приятно, Роули.
Да, помисли си той, тя бе казала самата истина. Действително бе прекарала приятно. Беше се върнала към естественото си поведение — към собствената си същност. Страхуваше се от брат си Дейвид, това бе очевидно. Дейвид беше мозъкът на семейството. Е, поне бе изживяла един щастлив следобед. Да, един следобед извън дома точно като слугиня! Богатата мисис Гордън Клоуд!
Усмихваше се тъжно, докато я наблюдаваше как бърза нагоре по хълма към Фъроубанк. Точно преди да стигне до оградата, я пресрещна някакъв мъж. Той се зачуди дали не е Дейвид, но мъжът бе по-висок и по-едър. Розалийн се дръпна встрани, за да му направи път, после леко мина през оградата и се спусна напред тичешком.
Да, тя бе прекарала един приятен следобед, а той, Роули, бе загубил повече от час ценно време. Какво пък, може би не беше загубено. Розалийн, изглежда, го бе харесала, което можеше да му бъде от полза. Красиво създание — да, и теленцата тази сутрин бяха красиви… бедните душици.
Докато стоеше там, потънал в мисли, внезапно един глас го стресна и той рязко вдигна глава.
На пътеката от другата страна на портата стоеше едър мъж с широкопола филцова шапка и раница, метната през рамо.
— Това ли е пътят за Уормсли Вейл?
Роули се втренчи в него и мъжът повтори въпроса си. С усилие се откъсна от мислите си и му отвърна:
— Да, вървете все по тази пътека до следващата нива. Там свийте вляво по главния път и след около три минути ще бъдете в селото.
Бе повтарял тези думи хиляди пъти в отговор на същия въпрос. Хората тръгваха по пешеходната алея от гарата, изкачваха хълма и след като се спуснеха от другата му страна, губеха надежда, защото не виждаха селото. Горичката Блакуел закриваше видимостта към него. Уормсли Вейл бе сгушено в котловина и само кулата на църквата стърчеше в небето.