Следващият въпрос бе по-необичаен, но Роули отговори, без да се замисли:
— „Елена“ или „Камбанката и шута“. По-добре „Елена“. И двата са еднакво добри — или лоши. Във всеки случай, ще намерите стая и в двата.
Въпросът го накара да разгледа по-обстойно събеседника си. В днешно време хората обикновено си запазваха предварително места там, където отиват.
Мъжът бе висок, със загоряло лице, с брада и с много сини очи. На възраст бе около четиридесетте. Имаше вид на грубиян и на смелчага. Не изглеждаше злонамерен човек, който би постъпил грубо и безразсъдно. Но в общи линии лицето му не бе от най-приятните.
На Роули му се стори, че идва отдалеч. Не бе ли доловил лек носов акцент, характерен за колониите? Странно… Лицето на непознатия сякаш му напомняше за някого.
Къде бе виждал това лице или някое друго, много подобно на него?
Докато безуспешно се мъчеше да се сети, непознатият го сепна с въпроса си:
— Бихте ли ми казали дали тук наблизо се намира имение на име Фъроубанк?
Роули бавно отвърна:
— Ами да. Там горе, на хълма. Трябва да сте минали край него, ако сте поели по пътеката от гарата.
— Точно по нея минах — той се обърна с лице към хълма. — Значи това там е… онази огромна нова бяла къща?
— Същата.
— Доста големичка е. Навярно поддръжката й струва маса пари.
И още как, помисли си Роули. Нашите пари… Прилив на гняв го откъсна за момент от реалността…
Съвзе се стреснато и видя, че непознатият се взира към хълма с любопитен и замислен поглед.
— Кой живее там? Не е ли… мисис Клоуд?
— Да — отвърна Роули. — Мисис Гордън Клоуд.
Непознатият повдигна вежди. Изглеждаше леко развеселен.
— О! Мисис Гордън Клоуд. Браво на нея.
После кимна на Роули.
— Благодаря, приятелче — каза той и като нарами отново раницата си, закрачи към Уормсли Вейл.
Роули бавно свърна към стопанството. Една мисъл все още глождеше съзнанието му.
Къде, по дяволите, бе срещал този човек преди?
Към девет и половина същата вечер Роули отмести встрани купчината формуляри, които задръстваха кухненската маса, и стана. Погледна небрежно към снимката на Лин над камината и излезе от къщи с навъсен поглед.
Десет минути по-късно той бутна вратата на бара на „Елена“. Беатрис Липинкот, застанала зад тезгяха, го приветства с усмивка. Според нея мистър Роули Клоуд беше истински мъж. На халба бира Роули размени редовните приказки с компанията от посетители. Направени бяха неблагоприятни коментари по отношение на правителството, времето и по множество въпроси, свързани с реколтата на различни селскостопански култури.
Скоро след това Роули се приближи до Беатрис и я попита с приглушен глас:
— Някакъв непознат мъж да е отседнал тук? Висок, с широкопола шапка?
— О, да, мистър Роули. Появи се към шест часа. За този ли става въпрос?
Роули кимна.
— Мина край фермата. Попита ме за пътя.
— Да, явно не е тукашен.
— Чудно ми е — започна Роули — кой ли е?
Той погледна към Беатрис и се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.
— Лесно можем да го уредим, мистър Роули, щом се интересувате.
Скри се под тезгяха и се изправи с дебела книга с кожена подвързия в ръка. Вътре се записваха имената на гостите.
Тя отвори на страницата с последните регистрации. Най-отдолу пишеше:
Инок Ардън. Кейптаун. Британец.
Девета глава
Утрото бе прекрасно. Птиците пееха и Розалийн слезе за закуска в скъпата си раирана рокля, обзета от радостни чувства. Потискащите съмнения и страхове от последните дни изглежда се бяха разсеяли. Дейвид бе в отлично настроение, смееше се и я закачаше.
Пътуването му до Лондон предишния ден се бе оказало плодотворно. Закуската бе чудесно приготвена и чудесно сервирана. Тъкмо привършваха, когато пристигна пощата.
Имаше седем-осем писма за Розалийн. Сметки, призиви за благотворителност, няколко покани — нищо от особен интерес.