Следвайки тези сложни указания, Дейвид почука на вратата на стая №5 и отвътре се чу глас „Влез“. Той влезе и затвори вратата след себе си.
Беатрис Липинкот излезе от кабината и извика:
— Лили!
На повикването й се отзова кикотещо се момиче, чиито очи бяха с цвят на сладко от цариградско грозде.
— Ще се оправиш ли за малко без мен, Лили? Трябва да проверя спалното бельо.
Лили отвърна:
— О, да, мис Липинкот — тя се изкикоти. После добави с въздишка: — Не мислите ли, че мистър Хънтър винаги е страшно привлекателен?
— О, колко такива като него съм виждала през войната — отвърна мис Липинкот с отегчен вид. — Разни млади пилоти и прочее. Човек никога не може да вярва на чековете им. Има нещо у тях, което те кара да бъдеш нащрек. Шегувам се, разбира се, Лили. Аз харесвам класата. Дай ми на мен класа. Винаги съм казвала, че джентълменът си остава джентълмен, дори и ако кара трактор.
С това загадъчно изявление Беатрис остави Лили и се отправи към стълбите.
Дейвид се спря и се вгледа в човека, който се бе записал под името Инок Ардън.
Около четирийсетгодишен, видял доста от живота, явно напоследък леко закъсал — с две думи костелив орех. Ето каква беше преценката на Дейвид. А на всичкото отгоре беше трудно да се проумее що за човек е. Тъмен субект.
Ардън го посрещна с думите:
— Здрасти, вие сте мистър Хънтър, нали? Добре. Сядайте. Какво ще пиете? Уиски?
Дейвид забеляза, че господинът се е подредил доста добре. Завидно количество бутилки, горящ огън в камината в мразовитата пролетна вечер. Дрехи с кройка, която не беше английска, но му стояха като на англичанин. Възрастта също съвпадаше…
— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще пийна глътка уиски.
— Кажете докъде да ви сипя.
— Достатъчно. С малко сода.
Напомняха малко на кучета, борещи се за надмощие — дебнещи се, сковани и наежени, готови да се сприятелят или да се захапят с ръмжене.
— Наздраве — каза Ардън.
— Наздраве.
Оставиха чашите си на масата и се поотпуснаха. Първият рунд бе преминал.
Човекът, нарекъл се Инок Ардън, започна:
— Изненадахте ли се от писмото ми?
— Честно казано — отвърна Дейвид, — изобщо не го разбрах.
— Не го разбрахте, така ли? Е, да, може би не сте.
Дейвид продължи:
— Доколкото схващам, вие сте познавали първия съпруг на сестра ми — Робърт Ъндърхей.
— О, да, познавах Робърт Ъндърхей много добре — Ардън се усмихваше и нехайно издухваше облачета дим във въздуха. — Може би най-добре от всички. Вие май никога не сте го виждали, а Дейвид?
— Не, не съм.
— Е, може би така е по-добре.
— Какво искате да кажете? — остро попита Дейвид.
Ардън спокойно отвърна:
— Драги приятелю, това опростява нещата — нищо повече. Извинявам се, че ви помолих да дойдете тук, но ми се стори, че е най-добре… — той направи пауза да държим Розалийн настрани от тази история. Няма защо да й причиняваме излишна болка.
— Имате ли нещо против да си дойдем на думата?
— Разбира се, разбира се. Ами ето какво — никога ли не сте подозирали, че… как да го кажа… има нещо съмнително около смъртта на Ъндърхей?
— Какво, за Бога, намеквате?
— Ами, знаете ли, Ъндърхей имаше доста странни идеи. Дали от кавалерски чувства или поради друга причина, но да кажем, че в определен момент преди години е предпочел хората да го смятат за мъртъв. Той умееше да се оправя с местните жители, винаги му се е удавало. За него не би било проблем да измисли някоя достоверна история, която хората убедително да разпространяват. А той е можел просто да се появи на някое отдалечено местенце под ново име.
— Това ми се струва най-фантастичното предположение — възрази Дейвид.
— Нима? Наистина ли? — Ардън се усмихна. Облегна се напред и го потупа по коляното. — Но да предположим, че е вярно, Хънтър? А? Да предположим, че е вярно?
— Тогава бих настоял за неоспоримо доказателство.
— Така ли? Е, разбира се, такова абсолютно неоспоримо доказателство няма. Но примерно Ъндърхей би могъл да се появи тук, в Уормсли Вейл. Как ще приемете подобно доказателство?