— Тогава десет хиляди. Такава сума лесно може се събере. Има някакви бижута, нали?
Дейвид замълча, а после неочаквано отсече:
— Добре.
За миг другият мъж се стъписа. Изглеждаше изненадан от лесната си победа.
— Без чекове — нареди той. — Всичко в брой.
— Трябва да ни дадете време — да съберем парите.
— Давам ви четиридесет и осем часа.
— Нека бъде следващия вторник.
— Добре. Ще донесете парите тук — каза непознатият. После добави, преди Дейвид да успее да вземе думата: — Не си въобразявайте, че ще си направя среща в безлюдна горичка или на пуст речен бряг. Ще донесете парите тук, в „Елена“, в девет часа вечерта следващия вторник.
— Май сме доста подозрителни, а?
— Зная си работата. А и познавам този тип хора, към които принадлежите.
— Добре, значи както се разбрахме.
Дейвид излезе от стаята и се спусна надолу по стълбите. Лицето му бе потъмняло от ярост.
Беатрис Липинкот се измъкна от стая №4. Двете стаи, №4 и №5, бяха свързани с врата, но това трудно можеше да бъде забелязано от обитателя на стая №5, тъй като един гардероб беше сложен точно пред вратата.
Бузите на мис Липинкот бяха порозовели, а очите й блестяха в сладостна възбуда. Тя трескаво приглади с ръка прическата си в стил помпадур.
Десета глава
Шепърдс Корт беше една от големите кооперации в Мейфеър с луксозни апартаменти, която предлагаше обслужване. Макар и незасегната от вражеските действия, тя така и не беше успяла да възстанови напълно предвоенния си стандарт. Обслужване все още се предлагаше, но не дотам добро. Вместо предишните двама униформени портиери сега имаше само един. В ресторанта все още се сервираха ястия, но с изключение на закуската не се носеха в апартаментите.
Апартаментът, нает от мисис Гордън Клоуд, се намираше на третия етаж. Състоеше се от гостна стая с вграден бар, от две спални с вградени шкафове и от прекрасно обзаведена баня с блестящи плочки и хромирани тоалетни принадлежности.
Дейвид Хънтър крачеше напред-назад из гостната, докато Розалийн, седнала на огромно канапе, го наблюдаваше.
— Изнудване! — промърмори той. — Изнудване! Боже мили, нима аз съм човекът, който би се оставил да го изнудват?
Тя поклати глава объркано и притеснено.
— Ако знаех — продължи Дейвид, — само ако знаех!
От устните на Розалийн се изтръгна сподавено стенание.
Той продължи.
— Влудява ме това, че действаме слепешката. Все едно, че сме с вързани очи. Не зная какво може да изскочи.
Внезапно се извъртя към нея.
— Занесе онези смарагди при стария Грейтърекс на Бонд стрийт, нали?
— Да.
— И колко?
Гласът й прозвуча покрусено.
— Четири хиляди. Четири хиляди лири. Заяви ми, че ако не ги продам, ще трябва да ги презастраховам.
— Да, цените на скъпоценните камъни скочиха двойно. Е, добре, ще можем да съберем парите. Но ако го направим, това ще е само началото, което означава, че ще бъдем изстискани — изстискани докрай, Розалийн.
Тя извика:
— О, нека напуснем Англия. Нека се махнем! Не можем ли да заминем в Ирландия… в Америка… където и да е.
Той се обърна и я изгледа.
— Не си борбена личност, нали Розалийн? Идва ли опасност, бягай надалеч — това е твоят девиз.
Тя изхлипа:
— Сбъркахме… Всичко беше нередно… напълно нередно.
— Само не ми се прави на благочестива точно сега. Няма да го понеса. Бяхме толкова добре материално, Розалийн. За първи път в живота си почувствах, че разполагам с пари и няма да разреша да ми се изплъзнат, чуваш ли? Само да не беше тази проклета битка на тъмно. Не разбираш ли, че цялата история може да се окаже блъф — нищо друго, освен блъф? Ъндърхей сигурно си почива в гроба нейде из Африка, както винаги сме си мислили.
Тя потрепери.
— Дейвид, недей. Плашиш ме.
Той я погледна, видя паниката, изписана на лицето й, и изведнъж поведението му се промени. Приближи се до нея, седна и взе студените й ръце в своите.
— Няма за какво да се безпокоиш — ласкаво я увери той. — Остави всичко на мен и прави каквото ти казвам. Това поне можеш, нали? Просто прави каквото ти казвам.
— Винаги го правя, Дейвид.