Той се изсмя.
— Да, така е. Ще се измъкнем, не се бой. Ще намеря начин да обезвредя мистър Инок Ардън.
— Нямаше ли подобно стихотворение, Дейвид? Нещо за мъжа, който се завръща…
— Да — прекъсна я той. — Ето кое ме тревожи… Но аз ще стигна до истината, не се бой. Тя попита:
— Във вторник вечерта ли… ще му занесеш парите?
Той кимна.
— Пет хиляди. Ще му кажа, че не мога да събера наведнъж цялата сума. Но трябва да предотвратя отиването му при фамилията Клоуд. Мисля, че беше само заплаха, но не съм сигурен.
Той направи пауза, погледът му се зарея, стана замечтан. Но мозъкът му работеше — обмисляше и отхвърляше различни варианти.
След малко се изсмя с безгрижен, дързък смях. Някои хора, вече покойници, биха познали този смях…
Това бе смях на човек, който се нагърбва с опасно и рисковано начинание. В него прозираше наслада и предизвикателство.
— Мога да ти имам доверие, Розалийн — заяви той. — Слава Богу, мога да ти имам пълно доверие!
— Доверие ли? — тя повдигна изпитателно огромните си очи. — За да направя какво?
Той отново се усмихна.
— За да правиш каквото ти казвам. Ето къде е тайната, Розалийн, на една успешна операция — той се изсмя. — Операция Инок Ардън.
Единайсета глава
Роули отвори големия бледоморав плик с известна изненада. Кой ли, за Бога, чудеше се той, му пишеше на такава хартия. И как е успял да се снабди с нея? Подобни луксозни стоки бяха забравени още по време на войната. Зачете се в редовете:
УВАЖАЕМИ МИСТЪР РОУЛИ,
Надявам се да ме извините, че си позволявам да ви пиша, но смятам, че трябва да ви известя за някои от произтеклите тук събития.
Той озадачено впери поглед по-надолу.
По-точно във връзка с нашия разговор онази вечер, когато вие дойдохте, за да се поинтересувате от една личност. Ако ви е удобно да се отбиете в „Елена“, с удоволствие ще ви осведомя по въпроса. Всички ние тук винаги сме смятали, че бе крайно нечестно след смъртта на чичо ви парите му да се разпределят по този начин.
Надявам се, не ми се сърдите, но наистина мисля, че трябва да се запознаете със случилото се.
Роули се втренчи в писмото, като умът му трескаво работеше. Какво, за Бога, означаваше това? Добрата стара Би. Познаваше я, откак се помнеше. Купуваше си цигари от магазинчето на баща й, където тя продаваше, и прекарваше деня си с нея. Беше привлекателно момиче. Спомни си, че като малък бе чувал клюки по повод отсъствието й от Уормсли Вейл. Нямаше я около година и всички разправяха, че е заминала, за да роди извънбрачно дете. Може би беше вярно, а може би не. Но безспорно сега тя бе уважавана и изтънчена жена. Е, понякога бърбореше и се кикотеше малко повече от допустимото, но иначе благоприличието й бе почти досадно.
Роули погледна часовника. Веднага трябваше да тръгне за „Елена“. По дяволите с всички тези формуляри. Искаше му се да разбере защо Беатрис така нетърпеливо настояваше да го види.
Беше малко след осем, когато отвори вратата на бара. Последваха обичайните поздрави и кимвания с глава. Роули си проправи път към тезгяха и си поръча една бира. Беатрис лъчезарно му се усмихна.
— Радвам се да ви видя, мистър Роули.
— Добър вечер, Беатрис. Благодаря ви за бележката.
Тя му хвърли бърз поглед.
— Идвам след минутка, мистър Роули.
Той й кимна и замислено отпиваше от бирата си, докато наблюдаваше как Беатрис довършва сервирането. Тя извика през рамо и след малко момичето Лили се появи, за да я смени.
Беатрис промърмори:
— Ще ме последвате ли, мистър Роули?
Тя го поведе по коридора към врата с надпис „Стая за персонала“. Вътре имаше няколко малки плюшени кресла, гърмящо радио, десетина китайски фигурки и доста окаяна кукла, захвърлена върху един стол.
Беатрис Липинкот изключи радиото и покани Роули да седне в едно от плюшените кресла.
— Толкова се радвам, винаги когато идвате, мистър Роули. Надявам се, не сте си помислили нищо лошо за това, че ви писах. Но през почивните дни много го въртях в главата си и, както ви казах, наистина се убедих, че трябва да сте наясно какво става.
Тя изглеждаше щастлива и доволна от себе си — жена, която чувства собствената си значимост.