Роули попита с леко любопитство:
— И какво става?
— Мистър Роули, вие познавате господина, който отседна тук. Мистър Ардън, за когото се интересувахте.
— Да?
— Случи се точно на следващата вечер. Мистър Хънтър се появи тук и попита за него.
— Мистър Хънтър?
Роули възбудено се изправи в креслото.
— Да, мистър Роули. Казах му, че господинът е в стая №5, мистър Хънтър кимна и се качи горе. Да си призная, останах изненадана, защото въпросният мистър Ардън не бе споделил, че познава някого от Уормсли Вейл и аз бях решила, че не е тукашен и няма близки хора в селото. Мистър Хънтър изглеждаше много сърдит. Сякаш бе разтревожен от нещо, но, разбира се тогава това не ми направи впечатление.
Тя спря, за да си поеме дъх. Роули мълчеше и само слушаше. Никога не притесняваше хората. Щом предпочитаха да не си дават зор, той нямаше нищо против.
Беатрис продължи с достойнство:
— Малко по-късно ми се отвори работа в стая №4 трябваше да проверя кърпите и спалното бельо. Тя е съседната на стая №5 и помежду им има врата. Това обаче не може да се забележи от обитателя на №5, защото има голям гардероб, който стои точно пред нея и човек не подозира, че има врата. Разбира се, тя винаги е затворена, но този път беше леко открехната. Наистина нямам представа кой я е оставил отворена!
Роули отново не каза нищо, само кимна с глава.
Беатрис, помисли си той, я е отворила. Любопитството я е подтикнало и умишлено е отишла в №4, за да узнае каквото може.
— И, разбирате ли, мистър Роули, просто не можех да не чуя разговора, който се водеше вътре. Толкова слисана бях, че щях да падна, ако някой ме беше бутнал дори и с перце…
Доста голямо перце ще е необходимо, помисли си Роули.
Той изслуша с безизразно, почти биволско изражение стегнатото изложение на разговора, който Беатрис бе чула. Когато приключи, тя го погледна с очакване.
Необходими бяха няколко минути, преди Роули да се изтръгне от вцепенението, в което бе изпаднал. После се изправи.
— Благодаря, Беатрис — заяви той. — Много благодаря.
И с тези думи излезе от стаята. Беатрис се почувства някак си разочарована. Все пак наистина й се струваше, че мистър Роули поне можеше да каже нещо.
Дванайсета глава
Когато излезе от „Елена“, Роули автоматично се отправи към къщи, но след като извървя няколкостотин крачки, свърна обратно в посоката, откъдето бе дошъл.
Мозъкът му възприемаше нещата бавно и след първоначалното изумление от откритията на Беатрис истинското им значение едва сега стигаше до него. Ако версията й за подслушания разговор бе вярна, а в общи линии той не се съмняваше в това, възникналото положение засягаше пряко всеки член от фамилията Клоуд. Най-подходящият човек, който беше в състояние да разреши въпроса, безспорно бе вуйчо му Джереми. Като адвокат той най-добре би могъл да каже как да се използва изненадващата информация и какви мерки да се вземат.
Макар и самият да искаше да предприеме някакви действия, Роули съзнаваше, че е най-правилно да изложи проблема пред вещ и опитен адвокат. И колкото по-скоро той стане негово достояние, толкова по-добре, затова съответно Роули се отправи към къщата на Джереми на Хай стрийт.
Младата прислужница, която му отвори вратата, го уведоми, че мистър и мисис Клоуд още не са приключили с вечерята. Тя предложи да го въведе в трапезарията, но Роули отказа и заяви, че ще изчака в кабинета на Джереми, докато привършат. Не бе особено склонен да включва и Франсес в разискванията. Наистина колкото по-малко хора бяха посветени в историята, толкова по-добре, поне докато не се изработеше конкретен план за действие.
Той се разхождаше неспокойно напред-назад из кабинета. Върху бюрото лежеше тънка папка с надпис „Сър Уилям Джереми — покойник“. Лавиците бяха покрити с томове юридическа литература. Имаше и стара снимка на Франсес във вечерна рокля, както и една на баща й, лорд Едуард Трентън, в костюм за езда. На бюрото бе поставена снимка на младо момче в униформа — синът на Джереми, Антъни, убит във войната.
Роули трепна и се извърна. Седна в креслото и се вгледа в образа на лорд Едуард Трентън.
В трапезарията Франсес се обърна към съпруга си:
— Чудя се какво ли иска Роули?
Джереми отпаднало отвърна:
— Вероятно е сбъркал нещо с някоя правителствена разпоредба. Фермерите едва ли разбират и една четвърт от всички формуляри, които трябва да се попълват. Роули е съзнателно момче. Притеснява се.