Лин кимна замислено. Промяната у Лайънел Клоуд не бе убягнала от вниманието й, както и странната смяна на настроенията му. Подозираше, че от време на време прибягва до употреба на наркотици като стимулиращо средство и се питаше дали не се е пристрастил към тях до известна степен. Това би обяснило изключителната му нервност и раздразнителност. Чудеше се доколко леля Кати е наясно или се досеща. Леля Кати, реши Лин, съвсем не бе толкова глупава, колкото изглеждаше.
Докато се спускаше по Хай стрийт, тя зърна вуйчо Джереми да влиза през външната врата на къщата си. През последните три седмици изглеждаше много състарен.
Лин ускори крачка. Жадуваше да се махне от Уормсли Вейл, да тръгне нагоре по хълма и през обширните поля. Закрачи енергично и скоро се почувства по-добре. Щеше да си направи хубава разходка от пет-шест мили и да обмисли нещата. Винаги, цял живот се бе смятала за решително същество с твърдо установени принципи. Бе знаела какво иска и какво не. Никога досега не се бе оставяла да я носи инерцията.
Защото точно това правеше сега! Носеше се по течението! Безцелен, празен живот. Откакто излезе от армията. Обзе я прилив на носталгия по отминалите военни дни. Дни, когато задълженията бяха ясно формулирани, животът течеше по определен план и ред, а бремето на самостоятелните решения бе смъкнато от нея. Но дори и когато я осъзна, мисълта я ужаси. Нима наистина навсякъде хората тайничко изпитваха подобни чувства? Това ли в крайна сметка бе последицата от войната? Не физическата опасност — не мините в морето, не бомбите във въздуха, нито свистенето на куршумите. Духовната опасност — осъзнаването на факта, че животът е по-лек, ако престанеш да мислиш… Тя, Лин Марчмънт, вече не бе решителната личност с ясно установени принципи, която се бе записала в армията. Интелигентността й бе ограничена и вкарана в добре очертани рамки. А сега, отново господарка на себе си и живота си, тя бе отвратена от нежеланието на ума й да поеме и преодолее собствените й лични проблеми.
С внезапна кисела усмивка Лин си помисли: „Колко е странно, ако действително образът на «домакинята» от вестниците е дошъл на власт във военните условия. Жени, които, спирани от безброй забрани, не бяха получили никакви конкретни права. Жени, които трябваше да планират, да обмислят и да импровизират, да използват всяка капка вродена находчивост, дори и без да подозират, че я притежават в такава степен! Сега само те можеха да се изправят, без да залитат, поели своята и чуждата отговорност. А тя, Лин Марчмънт, образована, умна, занимавала се с дейност, изискваща интелект, стриктност и усърдие, бе изгубила вярната посока и бе станала нерешителна. Да, какви омразни думи — носена от инерцията…“
Онези, които бяха останали у дома — например Роули…
Съзнанието й изведнъж се насочи от отвлечените обобщения към личните й неприятности. Тя и Роули. Това бе проблемът, истинският проблем, единственият проблем. Действително ли желаеше да се омъжи за Роули?
Сенките бавно се сгъстяваха, светлината угасваше и падаше здрач. Лин седеше неподвижно, подпряла брадичката си с ръка, в края на малка горичка на склона. Гледаше към долината. Загубила бе представа за времето, но усещаше странно нежелание да се прибере у дома. Отдолу, вляво, се простираше Лонг Уилоус. Лонг Уилоус — нейният дом, ако се омъжи за Роули.
Ако! Отново всичко опираше до това — ако, ако, ако! От гората се стрелна птица с пронизителен писък като плач на сърдито дете. Струя дим от преминаващия влак се изви нагоре в небето, изписвайки огромни въпросителни:
? ? ?
Да се омъжа ли за Роули? Искам ли да се омъжа за Роули? Изобщо някога имала ли съм желание да се омъжвам за Роули? Мога ли да си представя какво би станало, ако не се омъжа за Роули?
Влакът изпухтя към долината, димът затрептя и се разсея. Но въпросителните не се изличиха от съзнанието на Лин.
Преди да замине, обичаше Роули. „Но се върнах променена — помисли си тя. — Вече не съм същата Лин.“
В съзнанието й изплува стих:
„Животът и светът, а и самата аз сме променени…“