А Роули? Роули не се бе променил. Да, така беше. Той си бе останал същият. Такъв, какъвто беше преди четири години, когато тя замина.
Искаше ли да се омъжи за Роули? Ако отговорът беше отрицателен, тогава какво всъщност искаше?
Зад нея в горичката изпукаха съчки и се чу мъжки глас. Човекът, който си проправяше път през шубраците, изруга. Тя извика:
— Дейвид!
— Лин!
Появи се от гората и изглеждаше слисан.
— Какво, за Бога, правиш тук?
Бе тичал и говореше леко задъхано.
— Не зная. Просто мисля, седя и си мисля — тя неуверено се изсмя. — Сигурно… вече е станало много късно.
— Имаш ли представа колко е часът?
Тя разсеяно погледна часовника си.
— Пак е спрял. Изглежда въздействам по някакъв начин на часовниците и нарушавам хода им.
— Не само на часовниците — отвърна Дейвид. — Това е от заряда ти. От енергията, от жизнеността, която притежаваш.
Той се приближи към нея. Смътно обезпокоена, тя бързо скочи на крака.
— Вече се стъмва. Трябва бързо да се прибирам вкъщи. Колко е часът, Дейвид?
— Девет и петнайсет. Налага ми се да тичам като луд. Непременно трябва да хвана влака за Лондон в 9.20.
— Не знаех, че си се върнал.
— Наложи се да взема някои неща от Фъроубанк. Но не бива да изпусна този влак. Розалийн е сама в апартамента, а когато нощно време е сама в Лондон, се паникьосва ужасно.
— Дори и в кооперация с портиер? — попита Лин с презрителен тон.
Дейвид отвърна рязко:
— В страха няма логика. Когато си преживял бомбардировка…
Лин внезапно се засрами и разкаяно добави:
— Съжалявам. Бях забравила.
Внезапно Дейвид възкликна с горчивина:
— Да, забравя се, всичко се забравя много бързо! Връщаме се към сигурността. Към познатото ежедневие. Там, където сме били, преди да започне кървавият спектакъл! Да пропълзим в малките си дупки и да си играем на сигурност. И ти също, Лин — и ти си като останалите.
Тя извика:
— Не съм. Дейвид, не съм. Точно си мислех сега…
— За мен?
Бързината му я стресна. Ръката му обви тялото й и я привлече към себе си. Целуна я разгневено с горещи устни.
— За Роули Клоуд ли? — заяви той. — Този селяндур? За Бога, Лин, та ти принадлежиш на мен.
После, пак така внезапно както я бе притиснал, той я пусна и почти я отблъсна от себе си.
— Ще изпусна влака.
И се втурна неудържимо надолу по хълма.
— Дейвид…
Той се обърна и извика през рамо:
— Ще ти се обадя, когато пристигна в Лондон…
Тя го наблюдаваше как тича през гъстия здрач — бърз, добре сложен, изпълнен с вродена грация.
След това прималяла, с разтуптяно сърце и разпокъсани мисли, бавно се отправи към дома си.
Поколеба се малко преди да влезе. Искаше й се да избегне любвеобилното посрещане на майка си, въпросите й…
Майка й, която бе взела петстотин лири на заем от хора, които презираше.
„Нямаме право да презираме Розалийн и Дейвид — мислеше си тя, докато се изкачваше тихо по стълбите. — Ние сме същите като тях. За пари сме готови на всичко.“
Влезе в спалнята си и с любопитство загледа отражението си в огледалото. Сякаш виждаше непознат човек…
И тогава я обзе яростен гняв.
„Ако Роули наистина ме обичаше, трябваше да ми намери отнякъде петстотин лири. Трябваше, просто трябваше. Не биваше да допуска да се унижавам, като вземам заем от Дейвид — Дейвид…“
Дейвид бе казал, че ще й се обади, щом пристигне в Лондон.
Тя слезе долу, пристъпвайки като насън.
Понякога сънищата можеха да бъдат много опасни…
Четиринайсета глава
— А, ето те и теб, Лин — гласът на Адела прозвуча отсечено и с облекчение. — Не съм те чула кога си влязла, скъпа. Отдавна ли си тук?
— О, да, от цяла вечност. Бях горе.
— Бих искала да ми се обаждаш, щом си дойдеш Лин. Винаги се притеснявам, когато си сама навън по тъмно.
— Мамо, не мислиш ли все пак, че мога да се грижа за себе си?
— О, напоследък във вестниците пишат такива ужасни неща. Всички тези уволнени войници — нападат момичета.
— Предполагам, че момичетата сами си го търсят.
Тя се усмихна кисело.