Да, момичетата сами търсеха опасността… Кой, в крайна сметка, искаше наистина да бъде в безопасност…?
— Лин, скъпа, слушаш ли ме?
Лин сепнато се отърси от мислите си. Майка й нареждаше нещо.
— Какво каза, мамо?
— Говорех за шаферките ти, скъпа. Надявам се, ще си дадат купоните. Какъв късмет, че имате специални купони, защото сте служили в армията. Наистина толкова съжалявам онези момичета, които се женят в наши дни само с обикновените си купони. Искам да кажа, че не могат да си набавят нищо ново. Нямам предвид от чужбина. А като си помисля за качеството на бельото в днешно време, с което човек трябва да се примирява. Лин, ти наистина си късметлийка.
— О, да, голяма.
Обикаляше из стаята — кръстосваше напред-назад, вземаше нещо в ръце, оставяше го.
— Не би ли могла поне за малко да се спреш, скъпа? Така ме изнервяш.
— Извинявай, мамо.
— Да не се е случило нещо?
— Какво би могло да се случи? — остро попита Лин.
— Добре, само не бъди толкова рязка с мен, скъпа, а сега за шаферките. Наистина смятам, че трябва да поканиш дъщерята на семейство Мъкрей. Майка й ми беше най-добрата приятелка, помниш ли, и мисля, че ще се обиди, ако…
— Не понасям Джоун Мъкрей и никога не съм я понасяла.
— Зная, скъпа, но нима е чак такова важно? Сигурна съм, че Марджъри ще се почувства засегната.
— За Бога, мамо, това все пак е моята сватба, нали?
— Да, зная, Лин, но…
— Ако изобщо има сватба!
Нямаше намерение да го казва на глас. Думите се изплъзнаха от устата й съвсем неочаквано. Искаше й се да ги върне назад, но вече бе късно. Мисис Марчмънт се бе втренчила в дъщеря си с тревожно изражение.
— Лин, скъпа, какво искаш да кажеш?
— О, нищо, мамо.
— Да не сте се скарали с Роули?
— Разбира се, че не. Не се безпокой, мамо, всичко е наред.
Но Адела наблюдаваше дъщеря си с истинско безпокойство, доловила душевния й смут, скрит зад намръщеното й лице.
— Винаги съм смятала, че ако се омъжиш за Роули, ще бъдеш в безопасност — сърцераздирателно възкликна тя.
— Кой иска безопасност? — презрително заяви Лин. После рязко се извърна. — Телефонът ли звънна?
— Не, защо? Чакаш ли някой да ти се обади?
Лин поклати отрицателно глава. Колко унизително бе да чакаш телефона да звънне. Той й бе казал, че ще се обади вечерта. Трябваше да се обади. „Ти си луда — каза си тя наум. — Луда си.“
Защо този мъж толкова я привличаше? Споменът за мургавото му мрачно лице изплува пред очите й. Опита се да го пропъди, да го замени с образа на Роули.
Широкото, добродушно лице. Усмивката, която бавно се появяваше на устните му, преданият поглед. Но дали Роули действително държеше на нея? Безспорно, ако действително беше така, щеше да я разбере онзи ден, когато бе отишла да го моли за петстотин лири. Щеше да я разбере, вместо да проявява влудяващата си разумност и деловитост. Да се омъжи за Роули, да заживее във фермата, никога повече да не пътува — никакви непознати небеса, екзотични аромати — никога повече да не бъде свободна…
Телефонът пронизително иззвъня. Лин си пое дълбоко дъх, прекоси вестибюла и вдигна слушалката.
Гласът на леля Кати се разнесе по жицата като ударна вълна.
— Лин? Ти ли си? О, толкова се радвам. Знаеш ли, направо се изплаших. Такава каша забърках около събранието в института…
Тъничкият, пърхащ гласец продължи да реди думите. Лин я изслуша, вмъкна някои забележки, произнесе ободрителни реплики, получи благодарности.
— Каква утеха си ми ти, скъпа Лин. Винаги си толкова любезна и практична. Наистина просто не мога да си обясня защо винаги оплесквам нещата.
Лин също не можеше да си обясни. Леля Кати притежаваше гениалната дарба да оплесква и най-простите неща.
— И винаги съм казвала — завърши леля Кати, — че бедата никога не идва сама. Телефонът ни се повреди и трябваше да се обаждам от улицата. Оказа се, че нямам монети от два пенса, а само от половин пени, и се наложи да ходя да търся…
Най-сетне тя се изчерпа. Лин затвори телефона и се върна в гостната. Адела Марчмънт, цялата нащрек, попита:
— Да не беше… — и не се доизказа.
— Леля Кати — бързо отвърна Лин.
— Какво искаше?
— О, беше забъркала поредната каша.
Лин седна с книга в ръка, като се взираше в часовника. Да, още беше рано. Трябваше да очаква обаждането малко по-късно. В единайсет и пет телефонът отново иззвъня. Тя бавно тръгна към него. Този път няма да се надява — сигурно пак е леля Кати…