Докторът погледна към мис Липинкот.
— Може би трябва да…
— Да, моля ви, докторе. Но наистина… не мога да повярвам, струва ми се просто невъзможно.
Тръгнаха един след друг нагоре по стълбите. Гладис вървеше начело. Докторът хвърли бърз поглед и се надвеси над проснатото тяло.
Вдигна очи към Беатрис. Сега тонът му бе променен — отсечен и повелителен.
— Най-добре е да се обадите в полицията — настоя той.
Беатрис Липинкот излезе от стаята, следвана от Гладис.
Гладис развълнувано прошепна:
— О, мис, смятате ли, че е убийство?
Беатрис поглади трескаво златистата си коса с прическа в стил помпадур.
— Дръж си езика зад зъбите, Гладис — сопна се тя. — Твърдение за убийство, което не е подкрепено със съответните доказателства, се смята за клевета, и могат да те изправят в съда с подобно обвинение. Репутацията на „Елена“ само би пострадала от разпространяването на слухове — после добави със снизходителен жест: — Можеш да отидеш да си направиш чаша силен чай. Мисля, че имаш нужда от това.
— Да, наистина, мис. Отвътре всичко ми кипи. Ще донеса и на вас чаша чай.
Беатрис не възрази.
Шестнайсета глава
Старши лейтенант Спенс хвърли замислен поглед към Беатрис Липинкот, която седеше срещу него, стиснала здраво устни.
— Благодаря ви, мис Липинкот — каза той. — Това ли е всичко? След малко ще го видите напечатано, за да го прочетете и, ако нямате нищо против, да го подпишете…
— О, Боже, надявам се да не се наложи да давам показания пред съда.
Лейтенант Спенс се усмихна успокоително.
— Е, сигурно няма да се стигне дотам — уклончиво се измъкна той.
— А може би е самоубийство — с надежда в гласа предположи Беатрис.
Лейтенант Спенс се въздържа да й обясни, че при самоубийство обикновено не се разбива черепът отзад с желязна маша. Вместо това изтъкна добродушно:
— Няма полза от прибързани заключения. Благодаря ви, мис Липинкот. Много мило от ваша страна, че дадохте толкова навреме показанията си. Много ни помогнахте.
Когато я изведоха, той си повтори наум чутото. Познаваше отлично Беатрис Липинкот и имаше съвсем ясна представа доколко може да разчита на достоверността на разказа й, както и на подслушания и запомнен разговор. Е, всичко беше малко поразкрасено за възбуждане на интереса, а и защото в стая №5 бе станало убийство. Но като махнеш украсата, се оформяше грозна и изпълнена с догадки картина.
Лейтенант Спенс погледна към масата пред себе си. Там лежеше ръчен часовник със строшено стъкло, малка златна запалка с инициали, червило в позлатена гилза и тежка желязна маша, чийто тежък край бе ръждясал.
Сержант Грейвс надникна и съобщи, че мистър Роули очаква да бъде повикан. Спенс кимна и сержантът въведе Роули.
Лейтенантът познаваше Роули Клоуд толкова добре, колкото и Беатрис Липинкот. Щом Роули бе дошъл в полицията, значи имаше да съобщи нещо — убедителна, сигурна и достоверна информация, която си заслужаваше да бъде чута. В същото време той бе муден младеж и му трябваше време, за да се изрази. Човек не биваше да бърза с хора от типа на Роули. В противен случай те ставаха припрени, започваха да се повтарят и в крайна сметка изказванията им отнемаха два пъти повече време от обикновено…
— Добро утро, мистър Клоуд. Радвам се да ви видя. Дали можете да хвърлите някаква светлина върху нашия проблем — убития мъж в „Елена“?
За изненада на Спенс, Роули му отвърна с въпрос:
— Идентифицирахте ли трупа?
— Не — бавно отвърна Спенс. — Не бих казал. Подписал се е в регистрационната книга като Инок Ардън. Но нищо от вещите му не подсказва, че наистина е същото лице.
Роули се смръщи.
— Не е ли… малко странно?
Наистина бе изключително странно, но лейтенант Спенс не възнамеряваше да обсъжда именно с Роули Клоуд колко странно бе случилото се. Ето защо каза приятелски:
— Хайде, хайде, мистър Клоуд. Нали аз съм този, който задава въпросите? Миналата нощ сте ходили да видите мъртвия. Защо?
— Познавате Беатрис Липинкот, нали, лейтенант? От „Елена“?
— Да, разбира се. Освен това — отсече той — вече чух разказа й. Лично тя ми го изложи.
Роули се отпусна.