Сержант Грейвс прочисти гърлото си.
— Вторият градинар във Фъроубанк каза, че е зърнал Дейвид Хънтър да излиза от страничната врата към седем и половина. Прислужниците не знаеха, че е идвал. Мислели са, че е в Лондон при мисис Гордън. А той е бил тук.
— Да — съгласи се Спенс. — Интересно ще ми е да чуя версията на Хънтър за начина, по който е прекарал времето си в този интервал.
— Случаят изглежда ясен, сър — заяви Грейвс, като гледаше в инициалите на запалката.
— Хм — промърмори лейтенантът. Все още не можем да си обясним присъствието на това — той посочи червилото.
— Паднало е под скрина, сър. Може да е било там отдавна.
— Проверих — възрази Спенс. — За последен път в стаята е нощувала жена преди три седмици. Сега обслужването не е кой знае какво, но все си мисля, че сигурно мият пода поне веднъж на три седмици. А и „Елена“ се слави с чистотата и доброто си поддържане.
— Нищо обаче не подсказва, че Ардън е бил замесен с жена.
— Известно ми е — заяви лейтенантът. — Именно затова червилото се явява неизвестната величина.
Сержант Грейвс се въздържа да не каже: „Cherchez la femme“7. Той имаше отлично произношение на френски, но бе достатъчно разумен, за да не дразни лейтенант Спенс с подобни намеци. Сержант Грейвс бе тактичен млад човек.
Седемнайсета глава
Преди да влезе през приятния вход, лейтенант Спенс огледа Шепърдс Корт. Разположена на прилично място в района на Шепърд Маркет в Мейфеър, кооперацията всъщност бе построена без излишно разточителство и не биеше на очи, но не й липсваше лукс.
Когато лейтенантът прекрачи прага, краката му потънаха в мек, пухкав килим. Наоколо се виждаха дивани, тапицирани с кадифе, и кошници, пълни с цветя. Озова се срещу малък асансьор, от едната страна на който започваха стълбите. В дясната част на фоайето имаше врата с надпис „Служебно помещение“. Спенс я бутна и влезе. Попадна в малка стая с гише, зад което имаше маса с пишеща машина и два стола. Единият бе придърпан към масата, а другият, явно с декоративна цел, бе разположен под ъгъл до прозореца. Наоколо не се виждаше жива душа.
Спенс съзря звънеца, вграден в махагоновата ламперия на гишето, и го натисна. Нищо не се случи и той го натисна втори път. След минута в отсрещната стена се отвори врата и от нея се появи портиер в бляскава униформа. Видът му напомняше за чуждестранен генерал или поне фелдмаршал, но говорът му бе на лондончанин, при това необразован.
— Да, сър?
— Мисис Гордън Клоуд.
— На третия етаж, сър. Да я предупредя ли за посещението ви?
— Горе е, нали? — попита Спенс. — Мислех си да не е в провинцията.
— Не, сър. Тук е от събота.
— А мистър Дейвид Хънтър?
— И той е тук.
— Не е ли излизал?
— Не, сър.
— Снощи тук ли е бил?
— Е, хайде сега — фелдмаршалът внезапно стана враждебен. — Какви са тези работи? Всичко ли трябва да знаете?
Спенс безмълвно показа полицейската си карта. Фелдмаршалът се сви и стана отзивчив.
— Наистина съжалявам — каза той. — Но как можех да зная кой сте?
— Е, добре. Та беше ли мистър Хънтър снощи тук?
— Да, сър. Поне доколкото аз зная. Тоест, не ми е съобщавал, че ще излиза.
— А щяхте ли да разберете, ако го е нямало?
— Е, в общи линии, не. Не мисля, че непременно трябва да съм уведомен. Но дамите и господата обикновено ме предупреждават, когато ще отсъстват. Оставят ми бележка къде да препращам писмата или какво да предам, ако някой ги търси.
— През служебното помещение ли минават телефонните разговори?
— Не, повечето апартаменти имат пряка линия. Един-двама от обитателите предпочитат да не си слагат телефон и когато ги търсят, се свързваме по вътрешния, а те слизат да се обадят долу от кабината във фоайето.
— Но апартаментът на мисис Клоуд разполага със собствен телефон?
— Да, сър.
— И доколкото знаете, и двамата са били тук снощи?