— Точно така.
— А как стои въпросът с храната?
— Ами има ресторант, но мисис Клоуд и мистър Хънтър рядко се отбиват в него. Обикновено вечерят навън.
— А закуската?
— Сервира се в апартаментите.
— Можете ли да узнаете дали тази сутрин са си поръчали закуска?
— Да, сър. Ще разбера от персонала, обслужваш стаите.
Спенс кимна.
— Качвам се горе. Ще ми съобщите, като сляза.
— Добре, сър.
Спенс влезе в асансьора и натисна бутона за третия етаж. На всеки етаж имаше по два апартамента. Спенс натисна звънеца на №9.
Отвори му Дейвид Хънтър. Той не го познаваше по физиономия и грубо му се сопна.
— Какво търсите тук?
— Мистър Хънтър?
— Аз съм.
— Лейтенант Спенс от областната полиция в Оустшир. Може ли да поговорим малко?
— Извинявам се, лейтенант — ухили се Дейвид. — Взех ви за амбулантен търговец. Заповядайте.
Въведе го в прекрасна модерно обзаведена стая. Розалийн Клоуд стоеше до прозореца и гледаше навън, но се обърна, когато те влязоха.
— Лейтенант Спенс. Розалийн — представи ги Хънтър. — Сядайте, лейтенант. Ще пийнете ли нещо?
— Не, благодаря, мистър Хънтър.
Розалийн бе привела леко глава. Вече беше седнала с гръб към прозореца, сключила ръце на скута си.
— Цигара? — предложи му Дейвид.
— Благодаря — прие Спенс. После зачака. Видя как Дейвид плъзна ръката си в джоба, намръщи се, огледа се и взе някакъв кибрит. Запали една клечка и я поднесе към цигарата на лейтенанта.
— Благодаря, сър.
— Е — непринудено започна Дейвид, докато палеше своята цигара, — каква беда е сполетяла Уормсли Вейл? Да не би готвачката ни да търгува на черния пазар? Такива хубави продукти използва, че винаги съм се питал дали зад всичко това не се крие нещо престъпно?
— По-сериозно е — отговори лейтенантът. — Един мъж е умрял снощи в „Елена“. Може би сте научили вече от вестниците?
Дейвид поклати глава.
— Не съм обърнал внимание. И какво за този мъж?
— Смъртта му не е естествена. Бил е убит. По-точно главата му е била разбита.
Розалийн възкликна сподавено. Дейвид бързо го прекъсна:
— Моля ви, лейтенант, не се впускайте в подробности. Сестра ми е твърде чувствителна. Опитва се да владее, но при споменаването на кръв и ужасии, нищо чудно да припадне.
— О, да, съжалявам — извини се лейтенантът. — Но въобще не е ставало въпрос за кръв. И все пак е било убийство.
Той направи пауза. Дейвид повдигна вежди и тихо отбеляза:
— Заинтригувахте ме. А ние какво общо имаме с това?
— Ами надявахме се, че ще можете да ни кажете нещо за този мъж, мистър Хънтър.
— Аз?
— Отбили сте се при него миналата събота вечер. Името му, или поне името, с което се е записал, е Инок Ардън.
— Да, разбира се. Сега си спомних.
Дейвид говореше спокойно, без следа от смущение.
— Е, мистър Хънтър?
— Ами, лейтенант, страхувам се, че не мога да ви помогна. Не зная почти нищо за този човек.
— А дали това е било истинското му име?
— Много се съмнявам.
— Защо отидохте да се срещнете с него?
— О, една от обичайните истории, свързани с патила, които се разказват, за да се спечели съчувствие. Назова разни места, военни преживелици, някои хора — Дейвид сви рамене. — Просто опипваше почвата. Боя се, че всичко звучеше доста фалшиво.
— Дадохте ли му някакви пари, сър?
Настъпи моментна пауза, преди Дейвид да отговори:
— Само пет лири — за късмет. Човекът все пак е участвал във войната.
— Споменал е имена… които са ви познати?
— Да.
— Случайно едно от тях да е било на капитан Робърт Ъндърхей?
Най-сетне постигна ефект. Дейвид се вцепени. Отзад Розалийн ахна уплашено.
— Какво ви кара да мислите така, лейтенант? — попита Дейвид. Погледът му бе предпазлив и изпитателен.
— Разполагам с информация — безстрастно обясни лейтенантът.
Последва кратко мълчание. Лейтенантът усещаше погледа на Дейвид, впит в него — изпитателен, преценяващ, стремящ се да узнае нещо… Но спокойно изчакваше.
— Имате ли представа кой е Робърт Ъндърхей, лейтенант? — попита Дейвид.
— Да предположим, че вие ще ме осведомите, сър.