— Робърт Ъндърхей бе първият съпруг на сестра ми. Умря в Африка преди няколко години.
— Напълно ли сте сигурен в това, мистър Хънтър? — рязко го прекъсна Спенс.
— Да, напълно. Така е, нали Розалийн? — обърна се той към жената.
— О, да — тя заговори бързо и задъхано. — Робърт умря от треска. Някакъв вид тропическа малария. Беше толкова тъжно.
— Понякога се разпространяват истории, които съвсем не са верни, мисис Клоуд.
Тя не отвърна нищо. Гледаше не в него, а в брат си. След миг каза:
— Робърт е мъртъв.
— Според информацията, с която разполагам — започна лейтенантът, — този човек, Инок Ардън, е претендирал, че е приятел на покойния Робърт Ъндърхей, и едновременно с това ви е уведомил, мистър Хънтър, че Робърт Ъндърхей е жив.
Дейвид поклати глава.
— Глупости. Пълни глупости.
— Категорично ли твърдите, че името на Робърт Ъндърхей не е било споменато?
— О, не, напротив — усмихна се чаровно Дейвид. — Беше споменато. Горкият човек е познавал Ъндърхей.
— Да е ставало въпрос за… изнудване, мистър Хънтър?
— Изнудване? Не ви разбирам, лейтенант.
— Наистина ли, мистър Хънтър? Между другото, ще ви попитам само формално, къде бяхте снощи, да речем между седем и единайсет часа?
— Ами само формално, лейтенант, да допуснем, че откажа да ви отговоря?
— Не се ли държите малко детински, мистър Хънтър?
— Не мисля. Ненавиждам, винаги съм ненавиждал да ме принуждават да върша нещо.
Лейтенантът реши, че това е самата истина.
Добре познаваше този тип свидетели. Хора, които всячески се стараеха да спъват нещата, просто за да се противопоставят, а не защото имат какво да крият. Самият факт, че искаха отчет за деянията им, изглежда пробуждаше у тях някаква злокобна гордост и враждебност. Сякаш си поставяха за цел да затруднят съдебната процедура колкото е възможно повече.
Лейтенант Спенс, макар и да се смяташе за опитен полицай, бе пристигнал в Шепърдс Корт с твърдото убеждение, че Дейвид Хънтър е убиецът.
Но сега за първи път се разколеба. Самата момчешка предизвикателност в поведението на Дейвид го, изпълваше със съмнения.
Погледна към Розалийн Клоуд. Тя веднага отреагира.
— Дейвид, защо не му кажеш?
— Точно така, мисис Клоуд. Ние искаме просто да изясним нещата…
Дейвид грубо го прекъсна.
— Престанете да тормозите сестра ми, чувате ли? Какво ви засяга къде съм бил — дали тук или в Уормсли Вейл, или в Тимбукту?
Спенс го предупреди:
— Ще получите призовка за съдебното следствие, мистър Хънтър, и там вече ще трябва да отговорите.
— Ами тогава ще изчакам следствието! А сега, лейтенант, ще се разкарате ли най-после оттук?
— Да, сър — лейтенантът се изправи невъзмутимо. — Но първо искам да помоля мисис Клоуд за нещо.
— Не желая сестра ми да бъде притеснявана.
— Нито пък аз. Но искам от нея да огледа тялото и да ми каже дали може да го идентифицира. Разполагам с необходимите правомощия да поискам това. Рано или късно ще стигнем дотам. Защо да не дойде още сега и да приключим с всичко? Покойният мистър Ардън е бил чут от свидетел да заявява, че познава Робърт Ъндърхей. Значи не е изключено да е познавал и мисис Ъндърхей — следователно мисис Ъндърхей може би познава него. Ако името му не е Инок Ардън, поне да разберем кой всъщност е бил.
Съвсем неочаквано, Розалийн стана.
— Ще дойда, разбира се — каза тя.
Спенс си помисли, че Дейвид отново ще кипне, но за негова изненада той само се ухили.
— Браво, Розалийн — похвали я той. — Признавам си, че и аз съм любопитен. В края на краищата защо пък да не назовеш човека?
Спенс се обърна към момичето:
— Вие лично не сте го виждали в Уормсли Вейл?
Тя поклати глава.
— От събота съм в Лондон.
— А Ардън се е появил в петък вечерта. Да…
Розалийн попита:
— Искате ли да тръгнем веднага?
Зададе въпроса със смирението на малко момиченце. Тонът й направи приятно впечатление на лейтенанта, макар че не му се искаше да си го признае. У нея прозираше някакво покорство и отзивчивост, за които той не бе подготвен.
— Това би било чудесно, мисис Клоуд — отвърна той. — Колкото по-скоро установим фактите, толкова по-добре. Боя се обаче, че не съм с полицейската кола.