Сержант Вейн…
Доктор Лайънел Клоуд…
— Били сте на посещение при пациент в „Елена“, когато Гладис Ейткин е нахълтала при вас. Какво ви съобщи тя?
— Каза, че посетителят в стая №5 лежи мъртъв на пода.
— И поради тази причина вие се качихте в стаята?
— Да.
— Моля, опишете какво открихте там.
Доктор Клоуд направи описание. Труп на мъж… с лице към пода… черепни травми… задната част на главата… маша.
— По ваше мнение черепните травми са били нанесени с въпросната маша?
— Някои от тях — безспорно да.
— И ударите са били повече от един?
— Да. Не направих подробен оглед, тъй като реших, че трябва да се повика полицията, преди да се докосва тялото или да се променя положението му.
— Съвсем правилно. Мъртъв ли бе мъжът?
— Да. От няколко часа.
— Според вас от колко време бе мъртъв?
— Не бих си позволил да твърдя със сигурност. Поне от единайсет часа — възможно е от тринайсет-четиринайсет. Да кажем, че смъртта е настъпила между 7.30 и 10.30 предната вечер.
— Благодаря ви, доктор Клоуд.
После бе призован съдебният лекар да даде пълно описание на травмите. Имало охлузвания и отоци по долната челюст, около пет-шест удара били нанесени в основата на черепа, някои от които несъмнено станали причина за смъртта.
— Извършено е било насилие с изключителна жестокост.
— Точно така.
— Необходимо ли е било наличие на голяма сила за нанасяне на ударите?
— Ннне, не точно сила. Ако се хване откъм страната на клещите, машата би могла да се завърти без много усилия. Тежката стоманена топка в края й я превръща в опасно оръжие. И съвсем крехък човек би могъл да нанесе ударите, в случай че, как да кажа, действа в пристъп на безумна ярост.
— Благодаря ви, докторе.
Последваха подробности за тялото — никакви признаци на недохранване, в добро здравословно състояние, възраст — около четиридесет и пет години. Без симптоми на заболявания или изменения: сърце, бял дроб и прочее — нормални.
Беатрис Липинкот се изправи, за да даде показания за пристигането на убития. Регистрирал се под името Инок Ардън, Кейптаун.
— Покойникът представи ли купонна книжка?
— Не, сър.
— А вие поискахте ли му я?
— В началото, не. Не знаех колко дълго смята да отседне в хотела.
— Но после му я поискахте?
— Да, сър. Той пристигна в петък, а в събота аз го помолих, ако смята да остава повече от пет дни, да ми даде купонната си книжка.
— Как прие той това?
— Каза, че ще ми я даде.
— Но всъщност не го направи?
— Не.
— Не е споменавал, че я е изгубил? Или че въобще няма купонна книжка?
— О, не. Каза само: „Ще я потърся и ще ви я донеса“.
— Мис Липинкот, подслушахте ли в събота вечерта някакъв разговор?
С много подробни и сложни обяснения за необходимостта да провери състоянието на стая №4, Беатрис Липинкот разказа своята версия. Следователят вещо я напътстваше.
— Благодаря ви. Споменахте ли пред някого за дочутия разговор?
— Да, пред мистър Роули Клоуд.
— Защо го направихте?
— Реших, че той трябва да знае — Беатрис се изчерви.
Висок слаб мъж. (мистър Гейторн) се изправи и поиска разрешение да зададе въпрос.
— По време на разговора между покойника и мистър Дейвид Хънтър покойникът заяви ли категорично, че е самият Робърт Ъндърхей?
— Не… не… не спомена такова нещо.
— В действителност той говореше за „Робърт Ъндърхей“ като за съвсем отделна личност?
— Да… да, така беше.
— Благодаря ви, господин следовател, исках просто да изясним този въпрос.
Беатрис Липинкот се оттегли, а мястото й зае Роули Клоуд.
Той потвърди, че Беатрис му е предала съдържанието на разговора, а после разказа за срещата си с покойника.
— Последните му думи към вас са били: „Съмнявам се, че ще успеете да го докажете това без мое участие?“
— Като под „това“ разбираме факта, че Робърт Ъндърхей е жив.
— Да, точно така каза. После се изсмя.
— Изсмя ли се? Какъв беше според вас смисълът на тези думи?
— Ами… просто си помислих, че се опитва да изтръгне от мен някакво предложение, но впоследствие реших…