— Мистър Клоуд, нас всъщност не ни интересува какво сте решили впоследствие. Да приемем ли, че в резултат на тази среща вие сте си поставили за цел да откриете някой, който е познавал покойния Робърт Ъндърхей? Както и че с известна помощ сте постигнали целта си?
Роули отговори:
— Да.
— В колко часа си тръгнахте от стаята на покойника?
— Доколкото мога да бъда точен — в девет без пет.
— Какво ви кара да определите този час?
— Докато вървях по улицата, долових сигнала на новините през един отворен прозорец.
— Покойникът спомена ли по кое време очаква своя клиент?
— Каза само: „Всеки момент“.
— И не назова никакво име?
— Не.
— Дейвид Хънтър!
Разнесе се сподавен шепот, докато жителите на Уормсли Вейл протягаха шии, за да видят високия, фин млад мъж с печално изражение, който застана предизвикателно с лице към следователя.
Предварителната процедура завърши бързо. После следователят започна:
— Отишли сте да се срещнете с покойника в събота вечерта?
— Да. Получих писмо от него, в което ме молеше за помощ и твърдеше, че е познавал първия съпруг на сестра ми в Африка.
— У вас ли е то?
— Не, не пазя писма.
— Изслушахте разказа на Беатрис Липинкот за разговора ви с покойника. Отговаря ли той на истината?
— Съвсем не. Мъжът разправяше за познанството си с покойния ми зет, оплакваше се от лошия си късмет и от неудачите, които го съпътствали, и помоли за известна финансова подкрепа, като естествено обеща, че един ден ще може да ми се отплати.
— Каза ли ви, че Робърт Ъндърхей е още жив?
Дейвид се усмихна.
— Не, разбира се. Думите му бяха: „Ако Робърт беше жив, сигурен съм, че щеше да ми помогне“.
— Това е нещо доста по-различно от твърденията на Беатрис Липинкот.
— Обикновено — започна Дейвид — подслушвачите долавят само част от разговора и често разбират напълно погрешно смисъла на казаното, в резултат на което попълват пропуснатите подробности с помощта на богатото си въображение.
Беатрис се втурна гневно напред и възкликна:
— Но аз никога…
Следователят се намеси и въдвори ред:
— Тишина, моля!
— Е, мистър Хънтър, отидохте ли повторно при покойника във вторник през нощта?
— Не.
— Вие чухте мистър Роули Клоуд да казва, че покойникът е очаквал посетител.
— Може и да е очаквал. Ако е така, то не съм бил аз този посетител. Бях му оставил пет лири. Реших, че това е напълно достатъчно. Той не ми представи никакво доказателство, че е познавал Робърт Ъндърхей. Откакто наследи огромното състояние на съпруга си, сестра ми се превърна в мишена за всеки просяк и готованец в околността, решил да измоли нещо.
При тези думи погледът му спокойно обходи членовете на фамилията Клоуд, насядали един до друг.
— Мистър Хънтър, ще ни съобщите ли къде бяхте във вторник вечерта?
— По-добре открийте сами — отвърна Дейвид.
— Мистър Хънтър! — следователят почука по масата. — Изказването ви е извънредно глупаво и неблагоразумно.
— От къде на къде ще ви давам обяснение къде съм бил и какво съм правил? Ще имам достатъчно време да го направя, когато ми предявите обвинение в убийство на този човек.
— Ако продължавате да се придържате към подобна линия на поведение, подобно нещо може да ви се случи по-скоро, отколкото си мислите. Познато ли ви е това мистър Хънтър?
Като се приведе напред, Дейвид пое в ръка златната запалка. Изразът му бе озадачен. Върна я обратно и бавно произнесе:
— Да, моя е.
— Кога за последен път е била у вас?
— Липсва ми от… — той направи пауза.
— Да, мистър Хънтър? — гласът на следователя беше любезен.
Гейторн се размърда неспокойно, готов да се включи, но Дейвид го изпревари.
— Беше у мен миналия петък — в петък сутринта. Оттогава не си спомням да съм я виждал.
Мистър Гейторн се изправи.
— Моля за разрешение, господин следовател… Посетили сте покойника в събота вечерта. Възможно ли е да сте забравили запалката там?
— Напълно е възможно, мисля — бавно каза Дейвид. — Със сигурност не помня да съм я виждал от петък насам — после добави: — Къде е намерена?
Следователят отвърна:
— По-късно ще се спрем на този въпрос. Сега можете да се оттеглите, мистър Хънтър.