Дейвид бавно се върна на мястото си. Наведе глава към Розалийн и започна да шепне нещо в ухото й.
— Майор Портър!
Покашляйки се леко, майор Портър застана на свидетелското място. Изпъчи се с парадна стойка съвсем по военному. Единствено начинът, по който навлажняваше устните си, издаваше вътрешното му напрежение.
— Джордж Дъглас Портър — бивш майор от Кралските стрелкови части в Африка?
— Да.
— До каква степен познавахте Робърт Ъндърхей?
Като по команда майор Портър изстреля места и дати.
— Вие огледахте тялото на покойника?
— Да.
— Успяхте ли да го идентифицирате?
— Да. Това бе тялото на Робърт Ъндърхей.
Вълна от възбуден шепот се разнесе из залата.
— Заявявате го категорично и без никакво съмнение?
— Точно така.
— Допускате ли някаква възможност да сте сбъркали?
— Не, никаква.
— Благодаря ви, майор Портър. Мисис Гордън Клоуд.
Розалийн се изправи. Мина покрай майора. Той я изгледа с известно любопитство, но тя не му обърна никакво внимание.
— Мисис Клоуд, от полицията ви заведоха да огледате тялото на убития?
Тя потръпна.
— Да.
— Вие заявихте категорично, че тялото е на съвършено непознат за вас мъж.
— Да.
— Имайки предвид изявлението на майор Портър, бихте ли желали да оттеглите или промените твърдението си?
— Не.
— Категорично заявявате, че това не е било тялото на вашия съпруг Робърт Ъндърхей?
— Не беше тялото на моя съпруг. Беше мъж, чието лице никога в живота си не съм виждала.
— Хайде, мисис Клоуд. Майор Портър разпозна в негово лице своя приятел Робърт Ъндърхей.
Розалийн отвърна безизразно:
— Майор Портър греши.
— Вие не сте под клетва на това дело, мисис Клоуд. Но много е вероятно съвсем скоро да се изправите пред друг съд, където ще трябва да се закълнете. Готова ли сте да дадете клетва, че тялото не е на Робърт Ъндърхей, а на напълно непознат човек?
— Готова съм да се закълна, че тялото не бе на моя съпруг, а на съвършено непознат за мен мъж.
Гласът й бе твърд и уверен. Погледът й срещна очите на следователя, без дори да трепне.
Той промърмори:
— Можете да се оттеглите.
После, като смъкна пенснето си, се обърна към заседателите.
Тяхната роля бе да установят как един мъж е намерил смъртта си. По този въпрос спор не можеше да възникне. Версията за нещастен случай или самоубийство бе изключена. Нито лък можеше да става въпрос за непредумишлено убийство. Оставаше само една възможност — предумишлено убийство. Що се отнася до самоличността на убития, тя така и не бе ясно установена.
Господата бяха чули единия свидетел — човек с честен и неподкупен характер, на чиято дума може да се вярва — да твърди, че трупът е на бивш негов приятел, Робърт Ъндърхей. От друга страна, съществуваха доказателства, достатъчни за тамошните власти, според които Робърт Ъндърхей бе умрял от треска в Африка, и този факт не бе предизвикал никакви съмнения. Противно на изявлението на майор Портър, вдовицата на Робърт Ъндърхей, понастоящем мисис Гордън Клоуд, твърдеше, че тялото не е на Робърт Ъндърхей. Двете мнения бяха противоположни. След въпроса за самоличността съдебните заседатели трябваше да решат дали има достатъчни доказателства за посочване на извършителя на убийството. Дори и да смятаха, че свидетелските показания сочат към определена личност, налагаше се да се съберат още много доказателства, за да се заведе съдебно дело — улики, мотив и възможност за извършване на престъплението. Извършителят трябва да е бил видян от някого в района на престъплението в споменатия период от време. При липса на подобни показания най-подходящото съдебно решение следваше да бъде предумишлено убийство без достатъчни доказателства за конкретния извършител. Подобно решение предоставяше на полицията всички правомощия да проведе необходимото разследване.
Накрая следователят разпусна съдебните заседатели, за да обсъдят решението си.
Процедурата им отне четирийсет и пет минути.
Произнесеното решение бе обвинение в предумишлено убийство срещу Дейвид Хънтър.
Пета глава
— Страхувах се, че ще вземат точно такова решение — оправда се следователят. — Предразсъдъци на местна почва. Чувствата вземат превес над логиката.