Следователят, полицейският началник, лейтенант Спекс и Еркюл Поаро се бяха събрали на съвещание след приключването на следствието.
— Направихте всичко, което бе по силите ви — каза полицейският началник.
— Прибързано би било да твърдим каквото и да е — намръщено отвърна Спенс. — Ето какво всъщност ни пречи. Познавате ли мосю Еркюл Поаро? Той ни помогна да открием Портър.
Следователят снизходително заяви:
— Слушал съм за вас, мосю Поаро.
Поаро безуспешно се опита да си придаде скромен вид.
— Мосю Поаро се интересува от случая — ухили се Спенс.
— Наистина е така — отвърна Поаро. — Би могло да се каже, че се замесих в него, още преди да възникне.
В отговор на любопитните погледи той разказа за странната сцена в клуба, когато за първи път бе чул да се споменава името Робърт Ъндърхей.
— Историята ще внесе допълнителна достоверност в показанията на Портър, когато делото стигне до съда — замислено промълви полицейският началник. — В действителност Ъндърхей е планирал мнима смърт и е споменал името Инок Ардън.
Полицейският началник промърмори:
— Но дали ще бъде признато за доказателство? Думи, изречени от човек, който вече не е между живите?
— Може и да не бъде признато — бавно произнесе Поаро. — Но във всеки случай е интересно и поражда извести и догадки.
— Това, което ни трябва на нас — възрази Спенс, — не са догадки, а конкретни факти. Някой, който всъщност е видял Дейвид Хънтър в „Елена“ или някъде наблизо във вторник вечерта.
— Сигурно няма да е трудно да се открие такъв човек — навъси се полицейският началник.
— Ако беше в чужбина, в моята страна, щеше да е съвсем лесно — каза Поаро. — Щеше да има малко кафене, където все някои си пие вечерното кафе. Но тук, в провинциална Англия… — той разпери ръце.
Лейтенантът кимна.
— Някои хора ходят по кръчмите и висят там, докато не ги затворят, но другите си стоят вкъщи и слушат вечерните новини. Ако някога излезеш на главната улица между осем и половина и десет часа вечерта, ще откриеш, че е съвсем безлюдна. Няма жива душа.
— Дали е разчитал на това? — предположи полицейският началник.
— Може би — отвърна Спенс. Изражението му не бе радостно.
Полицейският началник и следователят скоро си тръгнаха. Останаха само Спенс и Поаро.
— Май че не останахте доволен от делото? — попита Поаро със съчувствие в гласа.
— Този младеж ме безпокои — призна Спенс. — Такъв тип е, че човек никога не знае какво да очаква от него. Когато е самата невинност, се държи така, все едно че е виновен. А когато има вина — си готов да се закълнеш, че е ангелче небесно!
— Вие мислите, че е виновен? — попита Поаро.
— Нима вие не мислите? — отвърна му с въпрос Спенс.
Поаро разпери ръце.
— Много ми е интересно да зная — каза той, — с какво точно разполагате срещу него?
— Имате предвид не факти, а предположения?
Поаро кимна.
— Ами запалката например — предложи Спенс.
— Къде я открихте?
— Под тялото.
— Някакви отпечатъци?
— Никакви.
— Аха — каза Поаро.
— Да — добави Спенс. — И на мен това не ми харесва особено. Иначе часовникът на убития е спрял на девет и десет. Този час съвпада идеално с медицинската експертиза, а също и с показанията на Роули Клоуд, Че Ъндърхей е очаквал своя клиент всеки момент.
Поаро кимна.
— Да, всичко застава прекалено добре на мястото си.
— Виждате ли, мосю Поаро, според мен човек просто не може да се отърве от усещането, че Дейвид е единственият човек (е, и сестра му), който има някакъв мотив. Или той е убил Ъндърхей, или пък Ъндърхей е бил убит от някое външно лице, което по неизвестни причини го е проследило дотук — а това ми се струва безкрайно неправдоподобно.
— Да, съгласен съм с вас.
— Както виждате, никой в Уормсли Вейл не би могъл да има мотив — освен ако по някакво съвпадение тук живее лице (като изключим двамата Хънтър), което в миналото е имало връзка с Ъндърхей. По принцип е възможно, но в случая липсва каквото и да било доказателство от този род. Мъжът е бил непознат за всички, освен за брата и сестрата.