Възцари се враждебна тишина.
— Не зная вече накъде върви този свят — продължи възрастната дама. — Наистина не зная. Всяка година идвам тук. Съпругът ми издъхна в селцето преди шестнайсет години. Тук е погребан. Всяка година идвам за един месец.
— Достойно за уважение поклонение — вежливо отвърна Поаро.
— И всяка година нещата вървят все по-зле и по-зле. Обслужването е отвратително! Храната е под всякаква критика! Шницел по виенски — дрън-дрън! Шницелът е или от бут, или от филе — а не от кълцано конско месо!
Поаро тъжно поклати глава.
— Единственото хубаво нещо е, че затвориха аеродрума — продължи дамата. — Такъв позор — всички тези млади пилоти, които се мъкнеха тук с отвратителните си момичета. Момичета, как ли пък не! Какво ли си мислят майките им в днешно време, не зная. Оставят ги да хойкат както си щат. Ама правителството е виновно за всичко — като изпраща майките по фабриките. Дава им отпуск, само ако имат малки деца. Малки деца — вятър и мъгла! Всеки може да гледа бебета! Бебето няма да се спусне след войниците. Момичетата между четиринайсет и осемнайсет — те имат нужда от здрава ръка! Имат нужда от майчински контрол. Майката трябва да е наясно какви ги върши дъщеря й. Войници! Пилоти! Само те са им в акъла. Американци! Негри! Полска измет!
Тук вече старата дама се задави от възмущение. Но щом си възвърна силите, отново със задоволство се потопи в справедливата си ярост, използвайки Поаро за мишена на яда си.
— Защо оградиха военните лагери с бодлива тел? За да държат войниците настрана от момичетата? Не, за да държат момичетата настрана от войниците! Мъже, мъже — само за това мислят! Вижте ги само как се обличат. Панталони! Някои глупачки носят дори и шорти — надали биха ги сложили, ако можеха да се видят как изглеждат отзад!
— Съгласен съм с вас, мадам, напълно съм съгласен.
— И какво слагат на главите си? Нормални шапки ли? О, не, някакви безформени парцали. Лицата им — целите в грим и пудра, а устните наплескани. И ноктите им червени — не само на ръцете, но и на краката!
Дамата млъкна и погледна Поаро в очакване. Той въздъхна и поклати глава.
— И в църквата влизат без шапки. Понякога дори и не слагат онези смешни шалове. Просто някаква грозна накъдрена коса. Коса? В днешно време никой не разбира от коси. Когато бях млада, можех да седна върху косата си.
Поаро крадешком стрелна с поглед металносивите кичури. Струваше му се невъзможно свирепата възрастна дама някога да е била млада.
— Една такава никаквица си подаде главата тук онази вечер — продължи неуморно жената. — Увита в оранжев шал, гримирана и напудрена. Погледнах я. Само я ПОГЛЕДНАХ! Веднага се измете. И не беше от хотела — последва обяснението. — Слава Богу, такъв тип жени не отсядат тук! Но каква работа можеш да имаш в една стая с мъж? За мен подобно действие е отвратително. Споделих с онази Липинкот — но и тя не пада по-долу от останалите, върти се около всичко живо, що е обуто в панталон.
У Поаро проблесна слаба искрица интерес.
— Излязла е от мъжка стая, така ли? — попита той.
Възрастната дама разпалено се впусна в темата.
— Точно това ви казвам. Видях я със собствените си очи. Стая №5.
— Кога я видяхте, мадам?
— Ами в деня преди цялата бъркотия около убийството на онзи мъж. Какъв позор да се случи подобно нещо тук! Някога беше такова почтено старомодно място. Но вече…
— И по кое време на деня по-точно се случи?
— Какъв ти ден! Въобще не беше през деня, а вечерта. А и не беше рано. Абсолютен позор. След десет часа. Аз си лягам към десет и петнайсет. А тя ми излиза от стая №5, безочливата нахалница, и, като ме вижда, се отдръпва назад в стаята, кикоти се и приказва нещо на мъжа вътре.
— Него чухте ли го да говори?
— Нали точно това ви разправям. Влиза тя вътре, а той вика: „О, хайде, изчезвай оттук! Писна ми!“ Хубави приказки на мъж към жена. Ама и те си го просят! Уличници!
Поаро я прекъсна:
— Вие не докладвахте ли в полицията?
Тя го закова с унищожителен поглед и, като се олюляваше, се вдигна от креслото. Надвесена над него и впила очи в неговите процеди:
— Никога не съм имала нищо общо с полицията. Полицията — как ли пък не! Аз и полицейски съд!
Трепереща от ярост, тя тръгна да излиза, като хвърли последен злобен поглед към Поаро.