— Съмнявам се, че ще приеме.
— Е, поне можем да опитаме.
Адвокатът тихо отвърна:
— Добре, нямам нищо против, стига това да те направи щастлива.
— Щастлива!
Произнесе го със странна горчивина. После хвърли бърз и нерешителен поглед към Поаро. Той тържествено заяви:
— Смятам да си тръгвам.
Тя го последва в преддверието.
— В Лондон ли се връщате?
— Да, ще замина утре, но за не повече от едно денонощие. После отново идвам в „Елена“, където ще можете да ме откриете, мадам, ако имате нужда от мен.
— Защо да имам нужда от вас?
Той не отговори на въпроса й, а само повтори:
— Ще бъда в „Елена“.
Късно през нощта в мрака се разнесе гласът на Франсес Клоуд:
— Джереми, не вярвам, че този човек отиде в Лондон поради причината, която изтъкна. Въобще не вярвам на всички тези приказки за някакво завещание на Гордън. А ти?
Той й отвърна с отчаян и доста отпаднал глас:
— Не, Франсес, не. Причината му беше съвсем различна.
— Каква?
— Нямам представа.
Франсес попита:
— Какво ще правим, Джереми? Какво ще правим?
След малко той отговори:
— Струва ми се, Франсес, че ни остава само едно решение…
Девета глава
Въоръжен с необходимите препоръки от Джереми Клоуд, Поаро се сдоби със съвсем точни отговори на своите запитвания. Къщата бе напълно разрушена. Едва неотдавна мястото било разчистено и подготвено за застрояване. Нямало други оцелели, освен Дейвид Хънтър и мисис Клоуд. В къщата имало трима прислужници: Фредерик Гейм, Елизабет Гейм и Айлийн Кориган. И тримата били убити на място. Гордън Клоуд бил изнесен жив, но издъхнал на път за болницата, без да дойде в съзнание. Поаро си записа имената и адресите на роднините на трите жертви. „Възможно е — обясни той — някой от тях да е казал пред близки и приятели под формата на клюка или на коментар нещо, което би ми свършило безценна работа.“
Чиновникът, пред когото изрази предположението, изглеждаше скептично настроен. Семейство Гейм бяха от Дорсет, Айлийн Кориган — от Корк.
Следващата спирка на Поаро бе жилището на майор Портър. Спомни си твърдението му, че е давал наряд по време на въздушни нападения, и се чудеше дали случайно не е бил на пост в онази нощ и не е станал свидетел на инцидента в Шефилд Терас.
Освен това съществуваха и други причини за желанието му да размени няколко думи с майора.
Когато сви по Еджуей стрийт, Поаро се сепна от вида на униформения полицай, застанал точно пред въпросната къща, към която се бе запътил. Имаше тълпа от малки момчета и други хора, които бяха вперили поглед в сградата. Сърцето му се сви при мисълта, която го осени.
Полицаят препречи пътя му.
— Не можете да влезете вътре, сър — заяви той.
— Какво се е случило?
— Не живеете в къщата, нали, сър?
Поаро поклати глава.
— Кого искахте да посетите?
— Майор Портър.
— Приятел ли ви е, сър?
— Не, не бих го нарекъл приятел.
— Какво е станало?
— Господинът се е застрелял, доколкото разбрах, А, ето го и инспекторът.
Вратата се отвори и отвътре излязоха двама души. Единият бе областният инспектор, а в лицето на другия Поаро разпозна сержант Грейвс от Уормсли Вейл, Последният също го позна и побърза да го представи на инспектора.
— По-добре да влезем вътре — предложи последният.
Тримата влязоха в къщата.
— Обадиха се по телефона в Уормсли Вейл — обясни Грейвс. — И лейтенант Спенс ме изпрати тук.
— Самоубийство ли е?
Инспекторът отговори:
— Да. Изглежда съвсем ясен случай. Не зная дали не го е измъчвало обстоятелството, че е трябвало да дава показания на следствието. Понякога хората реагират толкова нелепо. Разбрах, че напоследък майорът е бил потиснат. Финансови затруднения и разни други неща. Застрелял се е със собствения си револвер.
Поаро попита:
— Мога ли да се кача горе?
— Ако желаете, мосю Поаро. Сержант, придружете мосю Поаро до горе.
— Да, сър.
Грейвс го поведе към стаята на първия етаж. Всичко си беше така, както го помнеше Поаро — пастелните тонове на старинните килими, книгите. Майор Портър седеше в голямото кресло. Позата му бе почти естествена, само главата му бе леко отпусната напред. Дясната му ръка висеше надолу, а на килима бе паднал револверът. В стаята все още се долавяше слаб мирис на барут.