— Поне мога да призная — бавно отвърна Поаро, — че всеки си има своите грехове. Да, вярвам ви.
После я изгледа изпитателно.
— Знаете ли, мисис Клоуд, че днес следобед майор Портър се е застрелял?
Тя се отдръпна назад, очите й се разшириха от ужас.
— О, не, мосю Поаро… не!
— Да, мадам. Защото, разбирате ли, майор Портър au fond17 бе честен човек. Доста бе закъсал финансово и когато се е появило изкушението и той както повечето от нас не е могъл да му устои. Може би му се е струвало, може би е успял да се убеди вътрешно, че лъжата му е оправдана морално. Вече е имал предубеждение към жената на своя приятел Ъндърхей. Решил е, че тя се е отнесла непочтено с него. А сега безсърдечната малка изнудвачка се беше омъжила за милионер и беше успяла да измъкне цялото състояние в ущърб на кръвните му роднини. Колко примамлив му се е сторил шансът да осуети плановете й — нали си го е заслужавала. Идентифицирайки мъртвеца, Портър е щял да си осигури старините. Когато фамилията влезе в правата си, той е щял да получи своя пай. Да, разбирам изкушението му… Но като повечето хора от този тип и на него му е липсвало въображение. На следствието той определено бе нещастен. Беше съвсем явно. А в най-скоро време щеше да се наложи да повтори лъжата си под клетва. И не само това — арестуван бе човек, обвинен в убийство. А именно идентифицирането на убития представляваше най-солидния мотив за обвинението. Прибрал се е вкъщи и е разгледал фактите такива, каквито са. Избрал е най-удачното според него решение.
— Да се застреля?
— Да.
Франсес промълви:
— Не е ли казал кой… кой…
Поаро бавно поклати глава.
— Имал е свои принципи. Липсва каквато и да било следа, водеща към въпросния подбудител към лъжесвидетелстване.
Поаро я наблюдаваше внимателно. Не се ли мярна внезапна искрица на облекчение, на отпускане на напрежението? Може би, но в подобна ситуация това бе съвсем естествено…
Тя стана, отиде до прозореца и каза:
— Значи всичко започва отначало.
Поаро се попита какви ли мисли й минават през ума.
Единайсета глава
На следващата сутрин лейтенант Спенс използва почти същите думи:
— Значи отново се връщаме към началото — въздъхна той. — Трябва да търсим кой всъщност е бил този Инок Ардън.
— Мога да ви кажа, лейтенант — отвърна Поаро. — Името му е Чарлс Трентън.
— Чарлс Трентън! — възкликна лейтенантът. — Хм! Значи един от фамилията Трентън. Предполагам, че тя го е въвлякла в това — имам предвид мисис Джереми… Както и да е, едва ли ще можем да докажем намесата й. Чарлс Трентън? Името ми говори нещо…
Поаро кимна.
— Да. Има досие в полицията.
— Така си и мислех. Правил е удари в разни хотели, ако не се лъжа. Обикновено отсядал в „Риц“. Вземал сутрин някой ролс-ройс да го изпробва, преди да реши да го купи, отбивал се в най-луксозните магазини и пазарувал какво ли не. А мога да ви кажа, че когато пред магазина чака ролс-ройс, за да закара покупките на господина в „Риц“, никой не проверява чекове! Пък и той притежавал необходимите обноски. Изкарвал около седмица така, а после, точно когато възниквали първите съмнения, тихичко се изнизвал и продавал стоката на случайни познати. Чарлс Трентън. Хм — лейтенантът изгледа Поаро. — Бързо правите разкрития, нали?
— Как се развива делото срещу Дейвид Хънтър?
— Ами ще трябва да го освободим. В онази нощ при Ардън е имало жена. И това се потвърди не само от думите на старата вещица. Джими Пиърс се прибирал вкъщи по някое време — изгонили го от кръчмата, защото като пийне едно-две питиета, става малко сприхав. Видял някаква жена да излиза от „Елена“ и да влиза в телефонната кабина до пощата. Било малко след десет. Твърди, че не я познава. Решил, че е някоя гостенка от „Елена“. „Лондонска уличница“ — така я нарече.
— Но не я е видял отблизо?
— Не, бил е на отсрещната страна на улицата. Коя по дяволите, може да е била тази жена, мосю Поаро?
— Спомена ли как е била облечена?
— Със сако от туид и оранжев шал, увит около главата й, с панталон и много грим. Съвпада с описанието на старата дама.
— Да, съвпада — Поаро сбърчи вежди.