Когато излезе от полицейския участък, Поаро бе почти незабавно въвлечен в разговор от леля Кати. Тя бе помъкнала няколко пазарски чанти, но се втурна към него, жадна за информация.
— Ужасно съжалявам за горкия майор Портър — изрече тя. — Но знаете ли, все ми се струва, че гледаше на живота може би прекалено материалистично. Нали разбирате, армейска работа. Беше много ограничен и макар че беше живял дълго време в Индия, боя се, въобще не се беше възползвал от възможностите за духовно израстване. Само закуски, лов на глигани — обичайното военно ежедневие. А като си помислиш, че би могъл да седи като будистки послушник в нозете на някой гуру! Ах, пропуснатите възможности, мосю Поаро, колко тъжно е като си помисли човек за тях!
Леля Кати поклати глава и изпусна дръжките на едната пазарска чанта. Една риба треска с угнетен вид се изплъзна навън и падна в канавката. Поаро я спаси, но във възбудата си леля Кати изпусна още една чанта, при което някаква метална кутия с петмез започна весело да препуска надолу по Хай стрийт.
— Ах, много ви благодаря, мосю Поаро — леля Кати пое рибата. Той се втурна след петмеза. — О, благодаря, толкова съм несръчна, но наистина много се разстроих. Нещастният човек, да, лепкава е, но не ми се иска да използвам чистата ви кърпичка. О, много мило от ваша страна. Та, както казвах, в живота ние сме в смъртта, а в смъртта — в живота. Не бих се изненадала, ако срещна някой скъп приятел, който е покойник. Човек може да го види дори и на улицата. Ами да, точно онази нощ…
— Ще ми позволите ли? — Поаро натъпка рибата в чантата. — Та за какво говорехте?
— За умрелите, които човек може да срещне — отвърна леля Кати. — Ами просто помолих за два пенса, защото имах монети само от половин пени. В същото време ми се стори, че физиономията ми е позната — но не можех да се сетя откъде точно. И още не мога, но сигурно е бил някой покойник, умрял отдавна, и затова не съм в състояние да определя със сигурност. Чудесно е, когато някой се притече на помощ, пък дори и да става въпрос само за монети за телефон. О, Боже, каква опашка има пред Пийкок — сигурно са пуснали сметанов сладкиш или руло с пълнеж от сладко! Дано не съм закъсняла!
Мисис Лайънел Клоуд прекоси улицата и застана в края на опашката от жени с мрачни лица, наредени пред сладкарницата.
Поаро продължи надолу по Хай стрийт. Не се отби в „Елена“, а се насочи към Уайт Хаус.
Изпитваше силно желание да размени няколко думи с Лин Марчмънт и подозираше, че и тя не би имала нищо против.
Пролетното утро бе прекрасно. Въздухът беше невероятно чист. Напомняше за лято, но със свежест, която липсваше на истинския летен ден.
Поаро се отби от главния път. Съзря пешеходната алея, водеща покрай Лонг Уилоус към хълма над Фъроубанк. Чарлс Трентън бе минал по нея по пътя си от гарата в петъка, преди да намери смъртта си. Спускайки се надолу по хълма, бе видял Розалийн Клоуд, идваща насреща. Не я бе разпознал, което бе логично, тъй като той не бе Робърт Ъндърхей. И тя не го бе разпознала по същата причина. Но момичето се бе заклело, че никога не е зървало дори и за миг лицето на човека, с който се бе разминало на пътеката. В такъв случай за какво е мислела тогава? Дали пък не е било за Роули Клоуд?
Поаро сви по тясната пътечка, която излизаше пред Уайт Хаус. Градината изглеждаше великолепно. Имаше множество цъфтящи храсти, люлякови дървета и златен дъжд, а в средата на моравата се извисяваше голямо разклонено ябълково дърво. Под него в шезлонг седеше Лин Марчмънт.
Тя нервно подскочи, когато Поаро я поздрави вежливо с „добро утро“.
— Стреснахте ме, мосю Поаро. Не съм чула стъпките ви по тревата. Все още сте тук — в Уормсли Вейл?
— Да, все още съм тук.
— Защо?
Поаро сви рамене.
— Ами мястото е приятно, лишено е от светска суета и човек може да си почине. И аз го правя.
— Радвам се, че сте тук — каза Лин.
— Вие май правите изключение от цялата фамилия. Не ме питате „Кога се връщате в Лондон, мосю Поаро?“ и не чакате нетърпеливо за отговор.
— Нима те искат да си отидете в Лондон?
— Така изглежда.
— Е, аз не искам.
— Да, усещам. И защо, мадмоазел?
— Защото това означава, че не сте удовлетворен. Имам предвид от факта, че признаха Дейвид за виновен.
— А вие много ли искате да се окаже невинен?
Забеляза как лицето й леко поруменя под бронзовия загар.
— Естествено не бих искала да видя човек, окачен на бесилката за нещо, което не е извършил.