Лин попита с горчивина:
— Значи според вас никога няма да изпитам удовлетворение от мястото, което заемам?
— Не искам да кажа такова нещо. Имам предвид, че когато заминавахте, не изпитвахте удовлетворение от годежа си, и сега, след като се върнахте, пак не сте удовлетворена.
Лин откъсна едно листо и замислено започна да го дъвче.
— Много ги разбирате тези работи, нали, мосю Поаро?
— Това ми е metier18 — скромно отвърна Поаро. — Но има и още нещо, което не искате да приемете.
Тя рязко заяви:
— Говорите за Дейвид, нали? Мислите, че съм влюбена в него?
— Вие го казахте — сдържано отвърна Поаро.
— Но аз… просто не зная! Има нещо у Дейвид, което ме плаши — но има и нещо, което ме привлича… — Лин замлъкна за момент. После продължи: — Вчера приказвах с командира му. Пристигнал, когато научил, че Дейвид е арестуван, за да види с какво може да помогне. Разказваше ми колко безумно смел бил Дейвид. Спомена, че той е един от най-безстрашните мъже, които някога е срещал. И все пак, знаете ли, мосю Поаро, независимо от хвалбите му и от всичко, което ми наговори, останах с впечатлението, че не би твърдял със сигурност, че Дейвид не е способен на такова нещо.
— А вие също ли не сте сигурна в това?
Устните на Лин се извиха в трогателна усмивка.
— Да… Разбирате ли, никога не съм имала доверие на Дейвид. Може ли човек да обича някого, на когото няма доверие?
— За жалост, да.
— Винаги съм се отнасяла непочтено с Дейвид, защото му нямах доверие. Влияех се от отвратителните местни слухове — разни намеци, че всъщност той не е Дейвид Хънтър, а е просто приятел на Розалийн. Засрамих се от себе си при срещата с командира му. Особено след като чух спомените му за Дейвид като малък в Ирландия.
— C’est epatant19 — промърмори Поаро — колко лесно хората могат да бъдат заблудени!
— Какво имате предвид?
— Това, което казах. Искам да ви питам за мисис Клоуд, за съпругата на доктора, позвъни ли ви тя в нощта на убийството?
— Леля Кати? Да.
— За какво?
— Беше забъркала някаква невероятна каша със сметките си.
— От дома си ли ви позвъни?
— Ами всъщност не. Телефонът им бил повреден и й се наложило да се обади от улицата.
— В десет и десет ли ви се обади?
— Там някъде. Часовниците у дома никога не са съвсем точни.
— Значи там някъде — замислено повтори Поаро. После деликатно подметна: — Това не е било единственото телефонно обаждане за вечерта?
— Не — отсече Лин.
— Дейвид Хънтър ви е позвънил от Лондон?
— Да — тя внезапно кипна. — Предполагам, искате да узнаете какво ми е казал.
— Е, не бих се осмелил…
— Но защо, на драго сърце ще ви осведомя. Каза ми, че се маха — че изчезва от живота ми. Каза, че връзката ми с него не би ми донесла нищо добро и че никога няма да се промени, дори и заради мен.
— И тъй като вероятно ви е говорил самата истина, думите му не ви се поправиха — промълви Поаро.
— Надявам се да изчезне оттук, в случай че го признаят за невинен, разбира се… Надявам се и двамата да заминат за Америка или някъде другаде. Тогава може би ще престанем да мислим за тях — ще се научим да разчитаме на себе си. Ще престанем да изпитваме зложелателство.
— Зложелателство ли?
— Да. За първи път го усетих една вечер, когато бяхме на гости у леля Кати. Не зная, може би защото току-що се бях върнала от чужбина и бях малко напрегната, но ми се струваше, че просто въздухът бе наситен с това чувство. Зложелателство към нея — към Розалийн. Няма не разбирате, че ние й желаехме смъртта — всеки един от нас. Да желаеш някому смъртта… Ужасно е. И то на човек, който никога не ти е сторил нищо лошо. Да искаш той да умре…
— Естествено смъртта й е единственото нещо, което би ви донесло практическа полза — произнесе Поаро с енергичен и делови тон.
— Имате предвид финансова полза? Самото й присъствие тук ни пречеше! Да завиждаш някому, да негодуваш и в същото време да искаш милостиня — това не е добре за никого. А ето сега, тя е тук, във Фъроубанк, съвсем сама. Прилича на привидение… изглежда уплашена до смърт… има вид на… Боже, има вид на човек, който полудява. Но няма да приеме помощ от нас! От никого от нашата фамилия. Ние направихме опит. Мама я покани да отседне при нас. Леля Франсес й предложи същото. Дори и леля Кати отиде и настоя да остане при нея във Фъроубанк. Но сега тя не иска да има нищо общо с нас и аз не мога да я обвинявам. Не пожела да се срещне дори и с командир Конрой. Струва ми се, че е болна, болна от тревога, страх и мъка. А ние не можем да сторим нищо, защото тя няма да ни позволи.