Поаро нареди на прислужницата:
— Вървете да се обадите на доктор Клоуд.
Тя излезе, все още хлипайки. Поаро започна да обикаля из стаята. До леглото имаше малка бяла картонена кутийка с етикет „Да се взема по едно прахче преди лягане“. Той хвана с носната си кърпа кутийката и я отвори. Бяха останали три прахчета. Приближи се до полицата над камината, после се върна до писалището. Столът пред него бе бутнат встрани, бележникът бе разтворен. На един лист бе изписано с неоформен детски почерк:
„Не зная какво да правя… Не мога да продължавам така… Какъв грях извърших. Трябва да споделя с някого, за да намери душата ми покой… Не исках да го правя. Изобщо нямах представа какво ще повлече след себе си. Трябва да напиша…“
По-нататък буквите се разкривяваха. Писалката лежеше захвърлена. Поаро стоеше, вперил поглед в написаното. Лин не бе помръднала от леглото, загледана в мъртвото момиче.
Внезапно вратата рязко се отвори и Дейвид Хънтър влезе задъхан.
— Дейвид — Лин тръгна към него. — Освободиха ли те? Толкова се радвам…
Той не обърна внимание на думите й, блъсна я и грубо я отстрани от пътя си. Наведе се към неподвижната бяла фигура.
— Роза! Розалийн! — докосна ръката й, после се извърна към Лин с пламнало от ярост лице. Думите му се отрониха бавно и отчетливо:
— Е, успяхте да я убиете, нали? Най-сетне се отървахте от нея! Отървахте се от мен, тикнахте ме в затвора с помощта на скалъпено обвинение и после я отстранихте от пътя си! Всичките накуп ли? Или само един? Какво значение има кой е! Вие я убихте! Искахте проклетите пари — най-после се докопахте до тях! Благодарение на смъртта й? Сега вече ще се измъкнете от задънената улица. Ще станете богати — банда мръсни крадци и убийци — това сте вие! Не можехте с пръст да я пипнете, докато аз бях тук. Знаех как да закрилям сестра си, тя никога не е можела да се пази. Но когато остана сама, вие видяхте своя шанс и решихте да го използвате. — За миг замлъкна. После леко се олюля и изрече стих треперещ глас: — Убийци.
Лян извика:
— Не, Дейвид. Не! Грешиш! Никой от нас не би я убил. Никой не би сторил подобно нещо.
— Но един от вас я е убил, Лин Марчмънт. И ти го знаеш не по-зле от мен!
— Кълна ти се, че не сме ние, Дейвид. Кълна ти се, че нямаме нищо общо с това.
Яростният му поглед леко се смекчи.
— Може би не си ти, Лин…
— Не беше, Дейвид, кълна ти се, не беше…
Поаро пристъпи крачка напред и се прокашля. Дейвид се извъртя към него.
— Струва ми се — заяви Поаро, — че предположенията ви са малко пресилени. Защо да правим прибързано заключение, че сестра ви е била убита?
— Казвате, че не е била убита? А нима наричате това — и той посочи тялото на леглото — естествена смърт? Розалийн не беше добре с нервите, но не страдаше от някакво физическо заболяване. Сърцето й беше съвсем здраво.
— Снощи, преди да си легне, сестра ви е седяла тук и е писала нещо… — обясни Поаро.
Дейвид го заобиколи и се наведе над листа хартия.
— Не докосвайте нищо — предупреди го Поаро.
Дейвид отдръпна ръката си и прочете написаното, без да се помръдне. После рязко се обърна и се втренчи изпитателно в Поаро.
— За самоубийство ли намеквате? Но защо Розалийн ще тръгне да се самоубива?
Отговорът дойде не от устата на Поаро. От отворената врата долетя спокойният глас с оустширски акцент на лейтенант Спенс:
— Да допуснем, че миналия вторник вечерта мисис Клоуд не е била в Лондон, а в Уормсли Вейл? Да допуснем, че е отишла да се срещне с мъжа, който я е изнудвал? Да допуснем, че в изблик на ярост го е убила?
Дейвид се извърна и го стрелна с ядосан и суров поглед.
— Сестра ми беше в Лондон във вторник вечерта. Беше си в апартамента, когато се прибрах към единайсет часа.
— О, да — каза Спенс. — Това е вашата версия, мистър Хънтър. Смея да твърдя, че вие ще се придържате плътно към нея. Но аз не съм длъжен да ви вярвам. А и не е ли малко късно — той направи жест към леглото, — след като случаят вече така или иначе няма да стигне до съда?
Четиринайсета глава
— Той никога няма да го признае, но според мен е наясно, че тя го е извършила — заяви Спенс. Седяха с Поаро в кабинета му в полицията. Той го изгледа и продължи: — Колко странно, че толкова усърдно проверихме само неговото алиби. Изобщо не ни хрумна да се занимаваме с нейното. А всъщност не разполагахме с никакво потвърждение, че е стояла в апартамента в Лондон през онази нощ. Повярвахме на думите му, че наистина е било така. А през цялото време знаехме, че само двама души имат мотив да убият Ардън — Дейвид Хънтър и Розалийн Клоуд. Отплеснах се с него и забравих за нея. Истината е, че тя изглеждаше толкова мило създание, дори леко малоумна. Струва ми се обаче, че именно този факт отчасти обяснява нещата. Напълно вероятно е Дейвид Хънтър да я е изпратил в Лондон точно по тази причина. Може би е подозирал, че тя ще изгуби разсъдъка си, и се е досещал, че този тип хора стават опасни, когато ги обземе паника. Още един абсурд: толкова често я виждах облечена в оранжева памучна рокля, това бе любимият й цвят. Оранжеви шалове, раирана оранжева рокля, оранжева барета. И дори и след като старата мисис Ледбетър обрисува млада жена с увит около главата й оранжев шал, аз пак не успях да проумея, че сигурно става въпрос за самата мисис Гордън. Още си мисля, че момичето не беше съвсем с всичкия си — просто не беше в състояние да отговаря за постъпките си. Имам предвид и случката в църквата. Звучи ми така, сякаш мисис Гордън тогава е била обезумяла от чувство за вина и от угризения.