— Мадам, трябва да говоря с вас.
— Но, разбира се, заповядайте, влезте… Боя се, че нямах време да избърша праха, но…
— Искам да ви питам нещо. Откога съпругът ви е пристрастен към морфина?
Леля Кати моментално избухна в сълзи.
— Боже мой, Боже мой… Надявах се никой да не разбере. Всичко започна през войната. Бе така ужасно претоварен и страдаше от тежка невралгия. Оттогава се старае да намали дозата — и наистина успя, което понякога става причина за ужасната му раздразнителност…
— Това е и една от причините да се нуждае от пари, нали?
— Предполагам, да. О, Боже, мосю Поаро, той обеща, че ще отиде да се лекува…
— Успокойте се, мадам. Искам да ми отговорите на още един незначителен въпрос. Онази вечер, когато сте говорили с Лин Марчмънт, сте се обадили от уличния телефон до пощата, нали? Срещнахте ли някого на площада?
— Не, мосю Поаро, жива душа нямаше.
— Но аз разбрах, че сте поискали от някого монети за телефон.
— А, да. Помолих някаква жена, която излизаше от кабината. Тя ми услужи с монета от два пенса.
— Как изгледаше тази жена?
— Ами как да ви кажа, беше някак си ексцентрична. Главата й бе увита с оранжев шал. Най-странното е, почти съм сигурна, че съм я виждала някъде. Лицето й ми изглеждаше познато. Предполагам, че е било лицето на някой покойник. И въпреки това изобщо не мога да си спомня къде и кога сме се срещали.
— Благодаря ви, мисис Клоуд — изрече Поаро.
Петнайсета глава
Лин излезе от къщата и впери поглед в небето.
Слънцето клонеше към залез и озаряваше небосвода с неестествени отблясъци. Тиха вечер, в която се усещаше напрежение. Помисли си, че ще има буря.
Е, часът бе настъпил. Не можеше повече да отлага. Трябваше да отиде в Лонг Уилоус и да съобщи на Роули. Дължеше му ако не друго, то поне това — сама да му го съобщи, вместо да предпочете далеч по-лесното обяснение с писмо.
Решението бе взето — окончателно, но кой знае защо изпитваше странна вътрешна съпротива. Огледа се и си помисли: „Казвам сбогом на всичко — на собствения си свят, на начина си на живот“.
Не си правеше никакви илюзии. Животът с Дейвид щеше да бъде хазарт — авантюра, която можеше да се окаже колкото успешна, толкова и неудачна. Той сам я бе предупредил…
В нощта на убийството, по телефона.
А сега, само преди броени часове, бе заявил:
— Смятах да изчезна от живота ти. Бях глупак, когато си мислех, че мога с лека ръка да те изоставя. Ще отидем в Лондон и ще се оженим със специално разрешение — без спазване на формалностите. О, да, няма да ти дам възможност да се колебаеш. Тук са твоите корени, които те задържат. Аз ще те изтръгна заедно с тях.
И бе добавил:
— Ще го сервираме на Роули, когато си вече мисис Дейвид Хънтър. Бедният, това ще е най-подходящият начин да го узнае.
Но тя не бе съгласна да постъпи така, макар и тогава да не го призна. Просто Роули трябваше да го чуе от нейната уста.
И ето сега отиваше при него!
Бурята тъкмо започваше, когато Лин почука на вратата на Лонг Уилоус. Роули й отвори и я погледна удивено.
— Здравей, Лин. Защо не се обади да ме предупредиш, че идваш? Можеше да не съм вкъщи.
— Искам да говоря с теб, Роули.
Той й направи път да мине и я последва в просторната кухня. Масата още не бе разтребена след вечерята.
— Имам планове да поставя тук пералня — каза той. — За твое удобство. Също и нова мивка — метална…
Тя го прекъсна:
— Недей да правиш планове, Роули.
— Намекваш, че горкото момиче още не е погребано ли? Да, сигурно изглежда безсърдечно от моя страна. Но тя никога не е създавала впечатление, че е щастлива. По-скоро приличаше на човек, обзет от някаква мъка. Така и не успя да се възстанови след въздушното нападение. Но какво да правиш — съдба. Тя вече е мъртва и какво значение има за мен или по-точно за нас…
Лин си пое въздух.
— Не, Роули. Няма вече „нас“. Дойдох да поговорим точно за това.
Той се втренчи в нея. В момента Лин изпитваше ненавист към себе си. Промълви тихо, но категорично:
— Ще се омъжа за Дейвид Хънтър, Роули.
Не беше наясно какво точно очаква — протест или изблик на гняв. Със сигурност обаче не бе предвидила начина, по който Роули реагира на думите й.