— Какво точно съобщаваше?
— Адресирано бе до Франсес. Наистина не зная защо точно до нея. Може би си е въобразявал, че поради възпитанието си тя ще прояви повече съчувствие. Пишеше, че вероятно ще бъдем изненадани, когато научим, че се е оженил. Станало съвсем внезапно, но бил уверен, че всички ще обикнем Розалийн. Какво префърцунено име, не мислиш ли, мила? Искам да кажа — толкова престорено. Животът й бил доста труден, пишеше в писмото, и, макар и толкова млада, била преживяла много мъка. Наистина се борела с живота с удивителна смелост.
— Твърде успешен ход — промърмори Лин.
— О, да. Напълно съм съгласна. Толкова често чуваме подобни неща. Все пак да се чудиш на Гордън с неговия богат опит — но ето на, случи се. Тя има едни огромни очи — тъмносини с много черни зеници.
— Привлекателна ли е?
— О, да, безспорно е много красива. Въпреки че аз не харесвам точно този тип хубост.
— Естествено — кисело се усмихна Лин.
— Така е, мила. Наистина мъжете… Но всъщност кой ли може да обясни поведението им. И най-уравновесените понякога вършат невероятни глупости. Та по-нататък в писмото пишеше, че нито за миг не бива да мислим, че женитбата означава прекъсване на роднинските ни връзки. Гордън продължавал да носи лична отговорност за всеки един от нас.
— Но той така и не направи завещание след женитбата си? — вметна Лин.
Мисис Марчмънт поклати глава.
— Последното завещание е от 1940 година. Не съм запозната с подробностите, но навремето ни даде да разберем, че се е погрижил за всички, ако нещо се случи с него. Разбира се, след женитбата това завещание губи валидността си. Предполагам, че щеше да направи ново, когато се прибере, но просто не е имал време. Всъщност той загина в деня след завръщането си в Англия.
— И значи тя… Розалийн… получава всичко?
— Точно така. Старото завещание беше анулирано след повторния му брак.
Лин потъна в мълчание. Користта й се простираше в рамките на нормалното, но щеше да бъде неестествено да не се възмути от сегашното положение на нещата. Усещаше, че то ни най-малко не се покрива с плановете, които Гордън Клоуд си бе правил. Можеше да завещае основната част от състоянието си на младата си съпруга, но при всички случаи би оставил нещо и за членовете на семейството си, които така силно бе уверявал, че са под негова опека. Непрестанно ги бе подтиквал да не пестят, да не се грижат за бъдещето си. Чувала го бе да се обръща към Джереми: „Когато умра, ще станеш богат“. Често бе повтарял на майка й: „Не се тревожи, Адела. Винаги ще бдя над Лин. Знаеш, че за нищо на света не бих искал да се изнесеш от този дом. Това е твоят дом. Изпращай на мен всички сметки за разходите по поддръжката му“. Бе насърчавал Роули да се захване с фермата. За Антъни, сина на Джереми, бе настоял да се запише в гвардията и редовно му отпускаше щедра издръжка. Лайънел Клоуд пък получи стимул да се отдаде на някакви медицински изследвания, които нямаше да доведат до незабавни резултати, свързани с печалба, и практиката му западна.
Мислите й бяха прекъснати. С драматичен жест и с треперещи устни мисис Марчмънт измъкна цяла купчина от сметки.
— Погледни това — проплака тя. — Какво да сторя? Какво, за Бога, мога да сторя, Лин? Тази сутрин получих известие от банката, че съм превишила кредита си. Не разбирам как е станало. Толкова внимавах. Явно инвестициите ми не осигуряват вече предишните ни доходи. Повишение на данъците — така обясняват от банката. Ами всички тези жълти хартийки — застраховки за щети от войната и прочее. Човек трябва да ги плаща, независимо дали иска или не.
Лин пое сметките и ги прегледа. Не бяха свързани с разточителство. Включваха разходи за сменяне на плочите на покрива, за поправка на оградите, за нов кухненски бойлер и водопроводни тръби. Но възлизаха на значителна сума.
Мисис Марчмънт промълви сърцераздирателно:
— Сигурно ще трябва да се изнеса оттук. Но къде да отида? Наоколо не се предлагат малки къщи — просто няма. Ах, не искам де те тревожа с всички тези неща, Лин. Ти току-що се върна у дома. Но не зная какво да сторя. Наистина нямам понятие.
Лин се вгледа в майка си. Беше прехвърлила шейсетте. От край време си беше слаба и немощна жена. През войната бе давала подслон на хора, евакуирани от Лондон, бе им готвила и чистила, бе работила към Женската доброволна служба — правеше мармалади, помагаше в кухнята на училището. Неуморно се бе трудила по четиринайсет часа — за разлика от приятния, сладък живот преди войната. Лин осъзнаваше, че майка й вече е на ръба на силите си. Уморена и изплашена за бъдещето.