— Писа ми, че не може да извърши подобно нещо — глухо промълви Роули. — Проклет глупак. Нима не разбираше, че сме стигнали вече твърде далеч? Отидох при него с намерението да го вразумя. Уви, закъснях. Бе заявил, че по-скоро ще се застреля, отколкото да лъжесвидетелства на процес за убийство. Външната врата не бе заключена. Влязох и го намерих мъртъв.
Не мога да ви опиша как се почувствах. Все едно, че бях извършил второ убийство. Само да бе изчакал още малко и да ми бе позволил да поговоря с него.
— Беше оставил бележка, нали? — попита Поаро. — И вие я прибрахте?
— Да. Вече нямах изход. Трябваше поне да доведа нещата докрай. Бележката бе до следователя. В нея пишеше само, че е дал неверни показания на следствието. Убитият не е бил Робърт Ъндърхей. Прибрах бележката и я унищожих.
Роули удари с юмрук по масата.
— Беше като някакъв лош сън — ужасен кошмар! Хванал се бях на хорото и трябваше да го изиграя докрай. Исках пари, за да имам Лин. Исках също да обесят Дейвид Хънтър. И изведнъж — просто не зная как стана — делото срещу него беше прекратено. Някаква история с жена — жена, която е била при Ардън в по-късен час. Не разбирам нищо и все още не мога да разбера. Каква жена? И как е възможно тази жена да е приказвала с Ардън, след като той вече бе мъртъв?
— Не е имало никаква жена — отвърна Поаро.
— Но, мосю Поаро — дрезгаво възкликна Лин, — ами старата дама? Тя я е видяла. Чула я е да говори.
— О, да. Но какво е видяла? И какво е чула? Видяла е никого в панталон сако от туид. Зърнала е глава, изцяло загърната в оранжев шал, лице, намазано с грим и начервени устни. И всичко това на слабо осветление. И какво е чула? Първо е видяла как „уличницата“ се връща обратно в стая №5 и е чула отвътре мъжки глас да казва „Разкарай се оттук, моето момиче.“ Eh, bien, но тя просто е видяла и чула мъж! Наистина блестяща идея мистър Хънтър — добави Поаро и спокойно изгледа Дейвид.
— Какво искате да кажете? — сопна се Дейвид.
— Сега ще ви разкажа една история. Вие пристигате в „Елена“ към девет. Идвате, не за да убивате, а за да платите. И какво откривате? Човекът, който ви е изнудвал, лежи на пола убит по изключително жесток начин. Умеете да мислите светкавично, мистър Хънтър, и тутакси се досещате, че ви грози опасност. Никой не ви е видял да влизате в „Елена“, доколкото ви е известно, и първата ви мисъл е да изчезнете незабавно, да хванете влага за Лондон в 9.10 и да се закълнете, че въобще не сте припалвали до Уормсли Вейл. Единственият ви шанс да не изпуснете влага е да тичате като луд през полето. Но на път за гарата ненадейно се натъквате на мис Марчмънт, а и разбирате, че влакът вече е потеглил. Просто забелязвате дима му в долината. Мис Марчмънт също е видяла дима, макар и вие да не подозирате това, но той съвсем не й е подсказал, че вие не можете вече да хванете влака. Когато й съобщавате, че часът е девет и петнайсет тя и за миг не се усъмнява в думите ви.
За да й внушите, че се прибирате в Лондон, вие изработвате превъзходен план, В действителност сега ви предстои да промените изцяло схемата, за да отклоните всякакво подозрение от себе си.
Връщате се във Фъроубанк и влизате незабелязано, като си отключвате сам. Увивате главата си с един от шаловете на сестра си, вземате някакво червило и не спирате дотук, а покривате лицето си с два-три пласта грим.
Отивате отново в „Елена“ и издебвате подходящ момент, за да се набиете в очите на старата дама, седнала в стаята за гости, чието основно занимание са клюките из хотела. После се качвате в стая №5. Когато чувате, че тя тръгва да си ляга, излизате в коридора, припряно отстъпвате назад и се провиквате гръмогласно: „О, хайде, изчезвай оттук! Писна ми!“
Последва пауза.
— Блестящо изпълнение — отбеляза той.
— Вярно ли е, Дейвид? — извика Лин. — Вярно ли е?
Дейвид се усмихна широко.
— Много се гордея със способността си да се превъплъщавам в женски образи. Бога ми, само да бяхте видели лицето на старата горгона!
— Но как е възможно да бъдеш тук в десет часа, а в единайсет да ми позвъниш от Лондон? — озадачено попита Лин.
Дейвид Хънтър се поклони на Поаро.
— За всички обяснения се обръщайте към Еркюл Поаро — човека, който знае всичко. Е, мосю, как е станало това?