И представете си ужаса и смайването им, когато получават писмото от изнудвача. През цялото време се питах: „Нима Хънтър е човек, който така лесно би се оставил да го шантажират?“ Струваше ми се, че той всъщност не е сигурен дали човекът, който го изнудва, е Ъндърхей. Но по каква причина се е съмнявал? Розалийн Клоуд веднага би могла да му каже дали този мъж наистина е нейният съпруг. Защо е бързал да я изпрати в Лондон, без да й даде възможност първо да зърне този човек? Обяснението е — не е посмял да рискува въпросният мъж да види Розалийн. Ако това е бил Ъндърхей, той не е трябвало да открие, че Розалийн Клоуд всъщност съвсем не е истинската Розалийн Клоуд. Имало е само един възможен изход. Да плати известна сума, с която да затвори устата на изнудвача, а после да изчезне отвъд океана, в Америка.
И тогава най-неочаквано някой убива непознатия изнудвач, а майор Портър го идентифицира като Ъндърхей. Едва ли някога в живота си Дейвид Хънтър е попадал толкова натясно! И още по-лошо, момичето започнало съвсем да се разстройва. С всеки изминал ден съвестта й я измъчвала все по-силно. Появили се признаци на нервен срив. Рано или късно щяла да признае всичко, да разкрие измамата и да го изправи пред съда. Нещо повече, претенциите й към него му дотягали все повече и повече. Бил е влюбен във вас, мис Марчмънт. И така, решил да зареже всичко. Айлийн е трябвало да умре. Заменил бромида с морфин в едно от прахчетата, предписани й от доктор Клоуд, настоявал да ги взема всяка вечер и й внушил, че членовете на фамилията Клоуд представляват сериозна заплаха за нея. Кой би заподозрял Дейвид Хънтър, след като смъртта на сестра му би означавала цялото състояние да премине отново в ръцете на роднините на Гордън Клоуд. Това бил неговият коз — липсата на мотив. Както вече споменах, този случай още от самото начало тръгна в погрешна посока.
Вратата се отвори и лейтенант Спенс нахълта в стаята.
Поаро рязко попита:
— Eh, bien?
Спенс отвърна:
— Всичко е наред. Хванахме го.
Лин тихо промълви:
— Каза ли… каза ли нещо?
— Да, че добре се е забавлявал… Странно — добави лейтенантът, — този тип хора не знаят кога е в техен интерес да мълчат… Ние го предупредихме, разбира се. Той само отсече: „Остави тази работа, приятел. Аз обичам хазарта, но се усещам, когато съм загубил последното раздаване“.
Поаро промърмори:
— „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава…“21 Да, приливът приижда… но и се оттегля… и може да те отнесе в открито море.
Седемнайсета глава
Беше неделя сутрин. Роули Клоуд чу потропване на вратата и отиде да отвори. Пред него стоеше Лин.
Той отстъпи крачка назад.
— Лин!
— Мога ли да вляза, Роули?
Той се отдръпна. Тя мина покрай него и влезе в кухнята. Връщаше се от църква и носеше шапка на главата си. Много бавно, сякаш изпълняваше ритуал, тя повдигна ръце, свали шапката си и я постави на перваза на прозореца.
— Върнах се вкъщи, Роули.
— Какво, за Бога, искаш да кажеш?
— Само това. Върнах се вкъщи. Тук е моят дом — при теб. Бях глупачка, че не го осъзнах по-рано. Не осъзнах, че е настъпил краят на пътуването. Не разбираш ли, Роули, върнах се вкъщи.
— Не съзнаваш какво говориш, Лин — та аз се опитах да те убия.
— Зная — тя направи гримаса и неволно обхвана гърлото си. — Всъщност точно когато си помислих, че ще ме убиеш, започнах да проумявам колко глупаво постъпвам!
— Не разбирам — каза Роули.
— О, не ставай глупак. Винаги съм искала да се омъжа за теб, нали? А после изведнъж се отдръпнах. Ти ми се струваше толкова добродушен, толкова кротък. Имах чувството, че животът ми с теб ще бъде прекалено сигурен, прекалено скучен. Хлътнах по Дейвид, защото у него имаше нещо опасно и примамливо, а и, честно казано, познава жените много добре. Но всичко това бе нереално. Когато ти ме сграбчи за гърлото и заяви, че щом няма да бъда твоя, никой друг няма да ме има, тогава всъщност разбрах, че съм твоя жена! За жалост можеше да се окаже, че прозрението ми е твърде закъсняло… Но за щастие Еркюл Поаро влезе тъкмо навреме и спаси положението. Аз съм твоя жена, Роули!
21
Шекспир, Уилям. Трагедии в два тома, т. I, „Юлий Цезар“, стр. 369, „Народна култура“, С., 1973. Превод Валери Петрок. — Б.пр.