Тя му беше благодарна, благодарна от сърце, защото разбираше всичко толкова добре. Разкъсваше се от жал за него, прозряла внезапното му състаряване. Загубата на сина ѝ вкамени част от душата ѝ, пресуши елементарното чувство за доброта. Стана по-експедитивна и по-енергична от всякога. Хората понякога малко се плашеха от безмилостния ѝ здрав разум…
Джереми отново постави пръст върху устните си — предпазливо и нерешително. Франсес заговори отривисто от другия край на стаята:
— Случило ли се е нещо, Джереми?
Той се стресна. Чашата с кафе едва не се изплъзна от ръката му. После се съвзе и бавно я постави на подноса. Погледна я в очите.
— Какво искаш да кажеш, Франсес?
— Питам те, случило ли се е нещо?
— Какво може да се е случило?
— Глупаво ще бъде да правя догадки. Предпочитам ти да ми кажеш — гласът ѝ бе безизразен и делови.
Той заяви неубедително:
— Нищо не се е случило…
Франсес не отвърна. Само изчакваше. Отхвърли отрицанието му — звучеше толкова несъстоятелно. Той я погледна нерешително.
За миг невъзмутимата маска падна и Франсес съзря такава болезнена агония в изражението му, че едва не възкликна гласно. Всичко стана за секунда, но тя не се съмняваше в това, което беше видяла. Заговори тихо и равно:
— Мисля, че ще е по-добре да ми кажеш…
Той въздъхна — дълбока и мъчителна въздишка.
— Естествено рано или късно ще трябва да научиш — заяви той. И за нейно най-голямо изумление добави. — Страхувам се, че си сключила не особено добра сделка, Франсес.
Тя отмина без коментар неясния намек и се залови направо със същността на въпроса:
— За пари ли става дума?
Сама не усети защо постави парите на първо място. Нямаше особени признаци за недостиг на финанси, освен нормалните за следвоенно време ограничения. Кантората беше с намален персонал и се справяше малко по-трудно с купищата дела, но навсякъде положението беше същото, а и през последния месец някои от служителите им отново се върнаха на работа, след като ги освободиха от армията. Проблемът можеше да бъде и болест, която Джереми криеше — напоследък цветът му не беше здрав, претоварваше се с работа и изглеждаше преуморен. Но въпреки всичко интуицията ѝ подсказваше за финансови затруднения и явно бе на прав път.
Съпругът ѝ кимна утвърдително.
— Разбирам.
За момент Франсес замълча, потънала в мисли. Лично нея въобще не я бе грижа за парите, но усещаше, че Джереми не е способен да го осъзнае. За него парите означаваха сигурен свят — стабилност, задължения, точно определено място и статут в живота.
За нея парите представляваха играчка, подхвърлена в нечий скут за залъгалка. Тя бе родена и израснала в атмосфера на финансова нестабилност. Имаше чудесни периоди, когато конете отговаряха на очакванията и надеждите. Имаше и трудни времена, когато търговците повече не му отпускаха кредити и лорд Трентън бе тласкан към срамни и позорни маневри, за да предотврати появяването на съдебния пристав на прага на дома си. Веднъж бяха изкарали цяла седмица само на сух хляб и бяха отпратили всички слуги. Друг път в детството ѝ съдия-изпълнителят бе прекарал три седмици в къщата им. Франсес бе сметнала въпросния съдия за много приятен човек, особено в игрите, а и той притежаваше неизчерпаем запас от историйки за собствената си малка дъщеричка.
При липса на пари човек просто ги намираше отнякъде или заминаваше в чужбина, или живееше известно време на гърба на приятели и роднини. Или пък все някой подпомагаше закъсалия със скромен заем…
Но докато изучаваше съпруга си, Франсес осъзна, че в света на фамилията Клоуд подобни похвати бяха недопустими. Там човек не просеше, не вземаше заеми и не живееше на чужд гръб (и съответно очакваше същото и от страна на околните).
Франсес изпитваше огромно съжаление към Джереми, а и известно чувство на вина заради собствената си невъзмутимост. Потърси спасение в практичната страна на въпроса.
— Дали ще се наложи да продадем всичко? Кантората ще фалира ли?
Джереми Клоуд премигна и тя усети, че е прекалено делова.
— Скъпи — добави нежно, — моля те, кажи ми. Не мога повече да правя догадки.
Клоуд неловко започна:
— Преди две години преживяхме доста тежка криза. Младият Уилямс, сигурно го помниш, избяга с известна сума и се укри. Никак не ни беше лесно да се изправим отново на крака. А после възникнаха и някои трудности в резултат от позициите ни в Далечния изток, след Сингапур…
Тя го прекъсна:
— Да не се ровим в причините, те вече са без значение. Изпаднахте в тежко положение. И не успяхте да се измъкнете, така ли?