Поаро се попита какви ли мисли ѝ минават през ума.
Единайсета глава
На следващата сутрин лейтенант Спенс използва почти същите думи:
— Значи отново се връщаме към началото — въздъхна той. — Трябва да търсим кой всъщност е бил този Инок Ардън.
— Мога да ви кажа, лейтенант — отвърна Поаро. — Името му е Чарлс Трентън.
— Чарлс Трентън! — възкликна лейтенантът. — Хм! Значи един от фамилията Трентън. Предполагам, че тя го е въвлякла в това — имам предвид мисис Джереми… Както и да е, едва ли ще можем да докажем намесата ѝ. Чарлс Трентън? Името ми говори нещо…
Поаро кимна.
— Да. Има досие в полицията.
— Така си и мислех. Правил е удари в разни хотели, ако не се лъжа. Обикновено отсядал в „Риц“. Вземал сутрин някой ролс-ройс да го изпробва, преди да реши да го купи, отбивал се в най-луксозните магазини и пазарувал какво ли не. А мога да ви кажа, че когато пред магазина чака ролс-ройс, за да закара покупките на господина в „Риц“, никой не проверява чекове! Пък и той притежавал необходимите обноски. Изкарвал около седмица така, а после, точно когато възниквали първите съмнения, тихичко се изнизвал и продавал стоката на случайни познати. Чарлс Трентън. Хм — лейтенантът изгледа Поаро. — Бързо правите разкрития, нали?
— Как се развива делото срещу Дейвид Хънтър?
— Ами ще трябва да го освободим. В онази нощ при Ардън е имало жена. И това се потвърди не само от думите на старата вещица. Джими Пиърс се прибирал вкъщи по някое време — изгонили го от кръчмата, защото като пийне едно-две питиета, става малко сприхав. Видял някаква жена да излиза от „Елена“ и да влиза в телефонната кабина до пощата. Било малко след десет. Твърди, че не я познава. Решил, че е някоя гостенка от „Елена“. „Лондонска уличница“ — така я нарече.
— Но не я е видял отблизо?
— Не, бил е на отсрещната страна на улицата. Коя по дяволите, може да е била тази жена, мосю Поаро?
— Спомена ли как е била облечена?
— Със сако от туид и оранжев шал, увит около главата ѝ, с панталон и много грим. Съвпада с описанието на старата дама.
— Да, съвпада — Поаро сбърчи вежди.
Спенс продължи:
— Та значи, коя е била, откъде е идвала, къде е отивала? Знаете разписанието на влаковете. Последният влак за Лондон е в 9.20, а в обратната посока — в 10.30 вечерта. Дали въпросната жена е висяла цяла нощ в селцето и е взела влака в 6.18 сутринта? Или е била с кола? Или пък е пътувала на автостоп? Разпратили сме описанието ѝ навсякъде — но никакъв резултат.
— А влака от 6.18?
— Той винаги е претъпкан, предимно с мъже. Струва ми се, че биха забелязали една жена, или по-точно такъв тип жена. Предполагам, че е дошла и е заминала с кола, но как мога да бъда сигурен? Уормсли Вейл е встрани от главното шосе, нали знаете.
— Никакви ли коли не са били забелязани в онази нощ?
— Само колата на доктор Клоуд. Извикали са го по спешност близо до Мидлингъм Уей. Все си мисля, че на човек би му направила впечатление кола, в която пътува непозната жена.
— Не е необходимо да е непозната — бавно изрече Поаро. — От разстояние четиридесет метра леко пийнал човек може и да не разпознае местен жител, с който не е много близък. Например някой, облечен по-различно от обикновено.
Спенс го изгледа въпросително.
— Би ли разпознал младият Пиърс например Лин Марчмънт? Тя не е била тук няколко години.
— По това време Лин Марчмънт си е била вкъщи с майка си — възрази Спенс.
— Сигурен ли сте?
— Мисис Лайънел Клоуд — онази, малко шантавата, съпругата на доктора — твърди, че ѝ е позвънила по телефона в десет и десет. Розалийн Клоуд е била в Лондон. Мисис Джереми… хм, никога не съм я виждал в панталон, а и тя не слага грим. Пък и не е млада.
— О, mon cher — Поаро се приведе напред. — Кой може да различи млад от стар човек в тъмна нощ на оскъдното улично осветление, особено ако е силно гримиран?
— Слушайте, Поаро, накъде биете? — попита Спенс.
Поаро отново се облегна назад и притвори очи.
— Панталон, сако от туид, оранжев шал, увит около главата ѝ, огромно количество грим, изпуснато червило. Насочва към известни предположения.
— Мислите се за делфийския оракул — изръмжа лейтенантът. — Не че зная какъв е бил — младият Грейвс се прави, че разбира неща от този род — но това въобще не помага на полицията. Някакви други загадъчни изказвания, мосю Поаро?
— Казах ви — започна Поаро, — че целият случай е някак си сбъркан. Споменах ви, ако помните, че с убития нещо не е наред. Той просто не съвпадаше с Ъндърхей. Ъндърхей всъщност е бил ексцентрична и галантна личност, старомоден и консервативен. Мъжът в „Елена“ бе изнудвач. Не бе нито галантен, нито старомоден, нито консервативен, нито пък особено ексцентричен — следователно не е бил Ъндърхей. Не можеше да бъде Ъндърхей, защото хората не се променят. Интересното в случая бе, че Портър заяви, че е Ъндърхей.