— И това ви насочи към мисис Джереми?
— Приликата ме насочи към мисис Джереми. Имаше много характерни външни белези, подобни на нейните, особено този профил, типичен за фамилията Трентън. И макар мисълта ми да ви прозвучи малко странно, ще кажа, че като Чарлс Трентън убитият вече си е на мястото. Но все още остават въпроси, които чакат отговор. Защо Дейвид Хънтър така лесно е допуснал да бъде изнудван? Нима е човек, който би си позволил подобно нещо? Категорично не, според мен. Следователно и той изпълнява непривична роля. После идва ред на Розалийн Клоуд. Цялостното ѝ поведение е непонятно — но аз умирам от желание да разбера едно нещо. Защо се страхува? Защо смята, че след като брат ѝ го няма, за да я пази, тя ще пострада? Този страх е предизвикан от някого или от нещо. При това тя не се страхува, че ще загуби богатството — не, причината е много по-сериозна. Тя се страхува за живота си.
— Боже мили, мосю Поаро, да не мислите…
— Нека си спомним, Спенс, че точно както казахте, сега сме отново там, където бяхме в началото. Тоест, фамилията Клоуд започва всичко отново. Робърт Ъндърхей е умрял в Африка. А животът на Розалийн Клоуд застава като преграда между тях и парите на Гордън Клоуд…
— Наистина ли смятате, че един от тях би го сторил?
— Да. Розалийн Клоуд е на двайсет и шест години и макар и психически неустойчива, физически тя е силна и здрава. Може да доживее до седемдесет, ако не и повече — да приемем, още четиридесет и четири години. Не мислите ли, лейтенант, че четиридесет и четири години са прекалено дълъг срок, за да бъде изчакан?
Дванайсета глава
Когато излезе от полицейския участък, Поаро бе почти незабавно въвлечен в разговор от леля Кати. Тя бе помъкнала няколко пазарски чанти, но се втурна към него, жадна за информация.
— Ужасно съжалявам за горкия майор Портър — изрече тя. — Но знаете ли, все ми се струва, че гледаше на живота може би прекалено материалистично. Нали разбирате, армейска работа. Беше много ограничен и макар че беше живял дълго време в Индия, боя се, въобще не се беше възползвал от възможностите за духовно израстване. Само закуски, лов на глигани — обичайното военно ежедневие. А като си помислиш, че би могъл да седи като будистки послушник в нозете на някой гуру! Ах, пропуснатите възможности, мосю Поаро, колко тъжно е като си помисли човек за тях!
Леля Кати поклати глава и изпусна дръжките на едната пазарска чанта. Една риба треска с угнетен вид се изплъзна навън и падна в канавката. Поаро я спаси, но във възбудата си леля Кати изпусна още една чанта, при което някаква метална кутия с петмез започна весело да препуска надолу по Хай стрийт.
— Ах, много ви благодаря, мосю Поаро — леля Кати пое рибата. Той се втурна след петмеза. — О, благодаря, толкова съм несръчна, но наистина много се разстроих. Нещастният човек, да, лепкава е, но не ми се иска да използвам чистата ви кърпичка. О, много мило от ваша страна. Та, както казвах, в живота ние сме в смъртта, а в смъртта — в живота. Не бих се изненадала, ако срещна някой скъп приятел, който е покойник. Човек може да го види дори и на улицата. Ами да, точно онази нощ…
— Ще ми позволите ли? — Поаро натъпка рибата в чантата. — Та за какво говорехте?
— За умрелите, които човек може да срещне — отвърна леля Кати. — Ами просто помолих за два пенса, защото имах монети само от половин пени. В същото време ми се стори, че физиономията ми е позната — но не можех да се сетя откъде точно. И още не мога, но сигурно е бил някой покойник, умрял отдавна, и затова не съм в състояние да определя със сигурност. Чудесно е, когато някой се притече на помощ, пък дори и да става въпрос само за монети за телефон. О, Боже, каква опашка има пред Пийкок — сигурно са пуснали сметанов сладкиш или руло с пълнеж от сладко! Дано не съм закъсняла!
Мисис Лайънел Клоуд прекоси улицата и застана в края на опашката от жени с мрачни лица, наредени пред сладкарницата.
Поаро продължи надолу по Хай стрийт. Не се отби в „Елена“, а се насочи към Уайт Хаус.
Изпитваше силно желание да размени няколко думи с Лин Марчмънт и подозираше, че и тя не би имала нищо против.
Пролетното утро бе прекрасно. Въздухът беше невероятно чист. Напомняше за лято, но със свежест, която липсваше на истинския летен ден.
Поаро се отби от главния път. Съзря пешеходната алея, водеща покрай Лонг Уилоус към хълма над Фъроубанк. Чарлс Трентън бе минал по нея по пътя си от гарата в петъка, преди да намери смъртта си. Спускайки се надолу по хълма, бе видял Розалийн Клоуд, идваща насреща. Не я бе разпознал, което бе логично, тъй като той не бе Робърт Ъндърхей. И тя не го бе разпознала по същата причина. Но момичето се бе заклело, че никога не е зървало дори и за миг лицето на човека, с който се бе разминало на пътеката. В такъв случай за какво е мислела тогава? Дали пък не е било за Роули Клоуд?