Поаро сви по тясната пътечка, която излизаше пред Уайт Хаус. Градината изглеждаше великолепно. Имаше множество цъфтящи храсти, люлякови дървета и златен дъжд, а в средата на моравата се извисяваше голямо разклонено ябълково дърво. Под него в шезлонг седеше Лин Марчмънт.
Тя нервно подскочи, когато Поаро я поздрави вежливо с „добро утро“.
— Стреснахте ме, мосю Поаро. Не съм чула стъпките ви по тревата. Все още сте тук — в Уормсли Вейл?
— Да, все още съм тук.
— Защо?
Поаро сви рамене.
— Ами мястото е приятно, лишено е от светска суета и човек може да си почине. И аз го правя.
— Радвам се, че сте тук — каза Лин.
— Вие май правите изключение от цялата фамилия. Не ме питате „Кога се връщате в Лондон, мосю Поаро?“ и не чакате нетърпеливо за отговор.
— Нима те искат да си отидете в Лондон?
— Така изглежда.
— Е, аз не искам.
— Да, усещам. И защо, мадмоазел?
— Защото това означава, че не сте удовлетворен. Имам предвид от факта, че признаха Дейвид за виновен.
— А вие много ли искате да се окаже невинен?
Забеляза как лицето ѝ леко поруменя под бронзовия загар.
— Естествено не бих искала да видя човек, окачен на бесилката за нещо, което не е извършил.
— О, да, естествено е!
— А полицията просто е настроена срещу него, защото ги изправи на нокти. Лошото на Дейвид е, че обича да настройва хората срещу себе си.
— Полицаите не са толкова предубедени, колкото си мислите, мис Марчмънт. По-скоро съдебните заседатели бяха настроени срещу него. Те отказаха да се съобразят с версията на следователя. Издадоха присъда и полицията просто трябваше да го арестува. Но мога да ви уверя, че и те съвсем не са удовлетворени от повдигнатото срещу него обвинение.
Тя нетърпеливо възкликна:
— Значи могат да го освободят?
Поаро сви рамене.
— А те кого подозират, мосю Поаро?
Поаро бавно промълви:
— В онази нощ в „Елена“ е имало жена.
Лин извика:
— Нищо не разбирам! Всичко изглеждаше толкова просто, когато си мислехме, че убитият е Робърт Ъндърхей. И защо майор Портър заяви, че е Ъндърхей, след като не е бил той? Защо майорът се самоуби? Сега всичко започва отначало.
— Вие сте третият човек, от когото чувам тези думи!
— Така ли? — тя сякаш се сепна. — А какво правите вие, мосю Поаро?
— Разговарям с хората. Ето какво правя. Просто разговарям.
— Но вие не задавате въпроси, свързани с убийството?
Поаро поклати глава.
— Не, аз само, как да кажа, попивам клюките.
— И това помага ли ви?
— Понякога да. Ще останете изненадана, ако разберете колко много неща зная за всекидневието на Уормсли Вейл. Научих ги само през последната седмица. Известно ми е кой къде е ходил, с кого се е срещнал, понякога и какво е казал. Зная например, че този Ардън е вървял по пешеходната алея към селото, минал е край Фъроубанк и е питал мистър Роули Клоуд за пътя. Носил е само една раница през рамо без никакъв друг багаж. Зная още, че Розалийн Клоуд е прекарала повече от час във фермата на Роули Клоуд и за разлика от обичайното си настроение там се е чувствала щастлива.
— Да, Роули ми разказа. Обясни ми, че Розалийн изглеждала така, сякаш е прекарала един приятен следобед навън.
— Аха, така ли каза? — Поаро направи пауза. После продължи: — Да, много неща са ми известни за тукашните нрави. А и съм добре осведомен за затрудненията на хората — например вашите и на майка ви.
— Те не са тайна за никого — отвърна Лин. — Всички сме се опитвали да изпросим пари от Розалийн. Това имахте предвид, нали?
— Не съм споменал такова нещо.
— Но е вярно! Предполагам също, че сте чули разни приказки за мен, Роули и Дейвид.
— Но вие ще се омъжите за Роули Клоуд?
— Така ли? Бих искала и аз да съм наясно… Точно на този въпрос се опитвах да си отговоря онзи ден… когато Дейвид изскочи от гората. Сякаш в главата ми витаеше една голяма въпросителна. Дали? Дали? Като че ли дори и влакът в долината задаваше съшия въпрос. Димът ясно очертаваше въпросителен знак в небето.
Лицето на Поаро доби твърде любопитно изражение, но Лин го изтълкува погрешно. Тя възкликна:
— О, не разбирате ли, мосю Поаро, всичко е толкова трудно! Изобщо не става въпрос за Дейвид. Става въпрос за мен. Променила съм се. Бях далеч оттук три-четири години. И сега, когато се върнах, вече не съм съшият човек. Това е всеобща трагедия. Хората се връщат променени, трябва наново да се приспособяват към обстановката. Не може да заминеш някъде, да водиш съвсем различен начин на живот и да не се промениш.