— Грешите — възрази Поаро. — Трагедията е, че хората не се променят.
Лин го изгледа втренчено и поклати глава. Той продължи:
— Ами да. Точно така е. Първо, защо предпочетохте да заминете?
— Защо ли? Ами записах се в Женската спомагателна служба към военноморските сили…
— Добре, добре, но защо решихте да се запишете доброволка? Били сте сгодени, готвела се е сватба. Обичали сте Роули Клоуд. Могли сте да работите тук, на полето, в Уормсли Вейл, нали?
— Е, да, предполагам, но исках…
— Искахте да се махнете. Искахте да заминете в чужбина, да видите свят. Искахте, може би, да се махнете от Роули Клоуд… А ето ви сега отново тук, неспокойна, все още искате — да се махнете! О, не, мадмоазел, хората не се променят!
— Когато бях далеч на изток, копнеех за дома — защити се Лин.
— Да, да. Искате винаги да бъдете там, където не сте! И може би цял живот ще бъде така. Вие рисувате свой портрет. Разбирате ли, портрет на Лин Марчмънт, която се завръща вкъщи… Но този портрет не е правдив, защото представата, която дава за Лин Марчмънт, се различава от истинската Лин Марчмънт, от момичето от плът и кръв. Това е просто личността, която вие бихте искали да бъдете.
Лин попита с горчивина:
— Значи според вас никога няма да изпитам удовлетворение от мястото, което заемам?
— Не искам да кажа такова нещо. Имам предвид, че когато заминавахте, не изпитвахте удовлетворение от годежа си, и сега, след като се върнахте, пак не сте удовлетворена.
Лин откъсна едно листо и замислено започна да го дъвче.
— Много ги разбирате тези работи, нали, мосю Поаро?
— Това ми е metier18 — скромно отвърна Поаро. — Но има и още нещо, което не искате да приемете.
Тя рязко заяви:
— Говорите за Дейвид, нали? Мислите, че съм влюбена в него?
— Вие го казахте — сдържано отвърна Поаро.
— Но аз… просто не зная! Има нещо у Дейвид, което ме плаши — но има и нещо, което ме привлича… — Лин замлъкна за момент. После продължи: — Вчера приказвах с командира му. Пристигнал, когато научил, че Дейвид е арестуван, за да види с какво може да помогне. Разказваше ми колко безумно смел бил Дейвид. Спомена, че той е един от най-безстрашните мъже, които някога е срещал. И все пак, знаете ли, мосю Поаро, независимо от хвалбите му и от всичко, което ми наговори, останах с впечатлението, че не би твърдял със сигурност, че Дейвид не е способен на такова нещо.
— А вие също ли не сте сигурна в това?
Устните на Лин се извиха в трогателна усмивка.
— Да… Разбирате ли, никога не съм имала доверие на Дейвид. Може ли човек да обича някого, на когото няма доверие?
— За жалост, да.
— Винаги съм се отнасяла непочтено с Дейвид, защото му нямах доверие. Влияех се от отвратителните местни слухове — разни намеци, че всъщност той не е Дейвид Хънтър, а е просто приятел на Розалийн. Засрамих се от себе си при срещата с командира му. Особено след като чух спомените му за Дейвид като малък в Ирландия.
— C’est epatant19 — промърмори Поаро — колко лесно хората могат да бъдат заблудени!
— Какво имате предвид?
— Това, което казах. Искам да ви питам за мисис Клоуд, за съпругата на доктора, позвъни ли ви тя в нощта на убийството?
— Леля Кати? Да.
— За какво?
— Беше забъркала някаква невероятна каша със сметките си.
— От дома си ли ви позвъни?
— Ами всъщност не. Телефонът им бил повреден и ѝ се наложило да се обади от улицата.
— В десет и десет ли ви се обади?
— Там някъде. Часовниците у дома никога не са съвсем точни.
— Значи там някъде — замислено повтори Поаро. После деликатно подметна: — Това не е било единственото телефонно обаждане за вечерта?
— Не — отсече Лин.
— Дейвид Хънтър ви е позвънил от Лондон?
— Да — тя внезапно кипна. — Предполагам, искате да узнаете какво ми е казал.
— Е, не бих се осмелил…
— Но защо, на драго сърце ще ви осведомя. Каза ми, че се маха — че изчезва от живота ми. Каза, че връзката ми с него не би ми донесла нищо добро и че никога няма да се промени, дори и заради мен.
— И тъй като вероятно ви е говорил самата истина, думите му не ви се поправиха — промълви Поаро.
— Надявам се да изчезне оттук, в случай че го признаят за невинен, разбира се… Надявам се и двамата да заминат за Америка или някъде другаде. Тогава може би ще престанем да мислим за тях — ще се научим да разчитаме на себе си. Ще престанем да изпитваме зложелателство.