— Зложелателство ли?
— Да. За първи път го усетих една вечер, когато бяхме на гости у леля Кати. Не зная, може би защото току-що се бях върнала от чужбина и бях малко напрегната, но ми се струваше, че просто въздухът бе наситен с това чувство. Зложелателство към нея — към Розалийн. Няма не разбирате, че ние ѝ желаехме смъртта — всеки един от нас. Да желаеш някому смъртта… Ужасно е. И то на човек, който никога не ти е сторил нищо лошо. Да искаш той да умре…
— Естествено смъртта ѝ е единственото нещо, което би ви донесло практическа полза — произнесе Поаро с енергичен и делови тон.
— Имате предвид финансова полза? Самото ѝ присъствие тук ни пречеше! Да завиждаш някому, да негодуваш и в същото време да искаш милостиня — това не е добре за никого. А ето сега, тя е тук, във Фъроубанк, съвсем сама. Прилича на привидение… изглежда уплашена до смърт… има вид на… Боже, има вид на човек, който полудява. Но няма да приеме помощ от нас! От никого от нашата фамилия. Ние направихме опит. Мама я покани да отседне при нас. Леля Франсес ѝ предложи същото. Дори и леля Кати отиде и настоя да остане при нея във Фъроубанк. Но сега тя не иска да има нищо общо с нас и аз не мога да я обвинявам. Не пожела да се срещне дори и с командир Конрой. Струва ми се, че е болна, болна от тревога, страх и мъка. А ние не можем да сторим нищо, защото тя няма да ни позволи.
— А вие опитахте ли? Лично вие?
— Да. Вчера отидох да я видя. Попитах я дали мога да ѝ помогна по някакъв начин. Тя ме изгледа… — Лин млъкна и цялата се разтрепери. — Мисля, че ме мрази. Отговори ми: „Вие най-малко от всички можете да ми помогнете“. Сигурно Дейвид ѝ е поръчал да не напуска Фъроубанк, а тя винаги го слуша. Роули ѝ занесе пресни яйца и масло. Благодарила му и казала, че винаги е много любезен. Роули е любезен, разбира се.
— Има хора — започна Поаро, — към които човек изпитва истинско съчувствие, а също и съжаление. Хора, които теглят много. Лично аз изпитвам дълбоко съжаление към Розалийн. Ако можех, бих ѝ помогнал. Дори и сега, ако ме послуша…
Изведнъж решително се изправи на крака.
— Хайде, мадмоазел — подкани я той, — нека да отидем до Фъроубанк.
— Искате да дойда с вас?
— Стига да сте готова да проявите щедрост и великодушие…
Лин извика:
— Готова съм… от цялото си сърце…
Тринайсета глава
За по-малко от пет минути стигнаха до Фъроубанк Пътеката се извиваше плавно покрай красиво подредените лехи с рододендрони. Никакви усилия и пари не бе пестил Гордън Клоуд, за да превърне Фъроубанк в истинска забележителност.
Прислужницата, която ги посрещна на вратата, изглеждаше изненадана от появата им. Личеше си, че се колебаеше дали да ги пусне при мисис Клоуд. Мадам, съобщи тя, още не била станала. Все пак ги покани в гостната и се качи горе с бележката на Поаро.
Поаро се огледа. Направи му впечатление контрастът между тази стая и гостната на Франсес Клоуд — уютна и много интимна, носеща отпечатъка на стопанката си. Гостната във Фъроубанк бе строго безлична — загатваше единствено за богатство, съчетано с добър вкус. Що се отнасяше до последното, Гордън Клоуд добре се бе погрижил. Всеки предмет в стаята беше от отлично качество и имаше своите естетически достойнства, но липсваше и най-малък намек за вкуса на стопанката на къщата. Явно Розалийн не бе внесла нито частица от своята индивидуалност в подредбата на дома.
Пребиваването ѝ във Фъроубанк напомняше за кратък престой на гост в „Риц“ или „Савоя“.
„Интересно — помисли си Поаро — дали другата…“
Лин наруши потока на мислите му, като го попита върху какво разсъждава и защо има такъв мрачен вид.
— Твърди се, мадмоазел, че възмездието за греха е смъртта. Но понякога то може да бъде и богатството. Питам се дали има и нещо по-непоносимо — да бъдеш откъснат от родната си среда и начин на живот. Да го осъзнаеш, когато за теб вече няма връщане назад…
Той престана да говори. В стаята влетя прислужницата, надменността ѝ бе изчезнала и тя просто се бе превърнала в една уплашена жена на средна възраст. Задъхана, едва успя да изговори на пресекулки:
— О, мис Марчмънт! О, сър! Господарката… горе… много ѝ е лошо… Не издава никакъв звук… не мога да я събудя, а ръката ѝ е съвсем изстинала.
Поаро рязко се обърна и излетя от стаята. Лин и прислужницата го последваха. Тичешком се изкачиха на първия етаж. Прислужницата посочи отворената врата точно срещу стълбите.
Това бе прекрасна просторна спалня. Слънцето струеше през отворените прозорци върху красивите килими в бледи тонове.
В голямото легло лежеше Розалийн, все едно че бе заспала. Дългите ѝ тъмни мигли — спуснати надолу, главата ѝ — отпусната съвсем естествено на възглавницата. В ръката си стискаше смачкана носна кърпичка. Приличаше на тъжно дете, плакало дълго, преди да заспи.