— Всичко е наред. Хванахме го.
Лин тихо промълви:
— Каза ли… каза ли нещо?
— Да, че добре се е забавлявал… Странно — добави лейтенантът, — този тип хора не знаят кога е в техен интерес да мълчат… Ние го предупредихме, разбира се. Той само отсече: „Остави тази работа, приятел. Аз обичам хазарта, но се усещам, когато съм загубил последното раздаване“.
Поаро промърмори:
— „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава…“21 Да, приливът приижда… но и се оттегля… и може да те отнесе в открито море.
Седемнайсета глава
Беше неделя сутрин. Роули Клоуд чу потропване на вратата и отиде да отвори. Пред него стоеше Лин.
Той отстъпи крачка назад.
— Лин!
— Мога ли да вляза, Роули?
Той се отдръпна. Тя мина покрай него и влезе в кухнята. Връщаше се от църква и носеше шапка на главата си. Много бавно, сякаш изпълняваше ритуал, тя повдигна ръце, свали шапката си и я постави на перваза на прозореца.
— Върнах се вкъщи, Роули.
— Какво, за Бога, искаш да кажеш?
— Само това. Върнах се вкъщи. Тук е моят дом — при теб. Бях глупачка, че не го осъзнах по-рано. Не осъзнах, че е настъпил краят на пътуването. Не разбираш ли, Роули, върнах се вкъщи.
— Не съзнаваш какво говориш, Лин — та аз се опитах да те убия.
— Зная — тя направи гримаса и неволно обхвана гърлото си. — Всъщност точно когато си помислих, че ще ме убиеш, започнах да проумявам колко глупаво постъпвам!
— Не разбирам — каза Роули.
— О, не ставай глупак. Винаги съм искала да се омъжа за теб, нали? А после изведнъж се отдръпнах. Ти ми се струваше толкова добродушен, толкова кротък. Имах чувството, че животът ми с теб ще бъде прекалено сигурен, прекалено скучен. Хлътнах по Дейвид, защото у него имаше нещо опасно и примамливо, а и, честно казано, познава жените много добре. Но всичко това бе нереално. Когато ти ме сграбчи за гърлото и заяви, че щом няма да бъда твоя, никой друг няма да ме има, тогава всъщност разбрах, че съм твоя жена! За жалост можеше да се окаже, че прозрението ми е твърде закъсняло… Но за щастие Еркюл Поаро влезе тъкмо навреме и спаси положението. Аз съм твоя жена, Роули!
Роули поклати глава.
— Не е възможно, Лин. Убих двама души, аз ги убих…
— Глупости! — извика тя. — Не ставай твърдоглав и мелодраматичен. Ако се скараш с някой едър мъж и го удариш, а той падне и си разбие главата в бордюра на камината — това не е убийство. Дори и законът не го тълкува като убийство.
— На практика е непредумишлено убийство. За подобно нещо спокойно могат да ме вкарат в затвора.
— Може би. Но в такъв случай ще те чакам на прага, когато излезеш.
— А Портър? Нося морална отговорност за смъртта му.
— Не, не носиш. Той бе съвсем разумен човек, който си даваше сметка какво върши. Имаше право на избор — да приеме предложението ти или да го отклони. Не можем да обвиняваме някого за решението, което друг е взел напълно доброволно. Ти му предложи да извърши измама и той прие. После се разкая и по най-бързия начин излезе от неудобното положение — просто слаб характер.
Роули упорито поклати глава.
— Не, безполезно е, моето момиче. Не можеш да се омъжиш за затворник.
— Не вярвам да отидеш в затвора. Иначе отдавна да са те отвели.
Роули я изгледа втренчено.
— Но, по дяволите, непредумишлено убийство… подкупване на Портър…
— Какво те кара да мислиш, че полицията знае за това или че някога ще узнае?
— Нали Поаро е наясно?
— Той не е от полицията. Мога да ти кажа какво мислят в полицията. Според тях Дейвид Хънтър е убил и Ардън, и Розалийн, особено след като им е известно, че е бил същата вечер в Уормсли Вейл. Но едва ли ще го обвинят и в двете, защото не е необходимо. Пък и нали не могат да те арестуват два пъти по едно и също обвинение. Въпросът е, че докато смятат него за виновник, няма да търсят друг.
— А Поаро…
— Той каза на лейтенанта, че е било нещастен случай. Стори ми се, че лейтенантът само се засмя. Ако питаш мен, мисля, че Поаро няма да издаде нищо. Бива си го…
— Не, Лин. Не мога да ти позволя да поемеш такъв риск. Като оставим настрана всичко… ами… нима мога да имам доверие в самия себе си? Искам да кажа, че за теб няма да е безопасно.
— Може би не… Но, виждаш ли, Роули, аз те обичам. Ти преживя такъв кошмар. А и освен това никога, наистина никога не съм жадувала за безопасно съществуване…
21
Шекспир, Уилям. Трагедии в два тома, т. I, „Юлий Цезар“, стр. 369, „Народна култура“, С., 1973. Превод Валери Петрок. — Б.пр.