— И значи тя… Розалийн… получава всичко?
— Точно така. Старото завещание беше анулирано след повторния му брак.
Лин потъна в мълчание. Користта ѝ се простираше в рамките на нормалното, но щеше да бъде неестествено да не се възмути от сегашното положение на нещата. Усещаше, че то ни най-малко не се покрива с плановете, които Гордън Клоуд си бе правил. Можеше да завещае основната част от състоянието си на младата си съпруга, но при всички случаи би оставил нещо и за членовете на семейството си, които така силно бе уверявал, че са под негова опека. Непрестанно ги бе подтиквал да не пестят, да не се грижат за бъдещето си. Чувала го бе да се обръща към Джереми: „Когато умра, ще станеш богат“. Често бе повтарял на майка ѝ: „Не се тревожи, Адела. Винаги ще бдя над Лин. Знаеш, че за нищо на света не бих искал да се изнесеш от този дом. Това е твоят дом. Изпращай на мен всички сметки за разходите по поддръжката му“. Бе насърчавал Роули да се захване с фермата. За Антъни, сина на Джереми, бе настоял да се запише в гвардията и редовно му отпускаше щедра издръжка. Лайънел Клоуд пък получи стимул да се отдаде на някакви медицински изследвания, които нямаше да доведат до незабавни резултати, свързани с печалба, и практиката му западна.
Мислите ѝ бяха прекъснати. С драматичен жест и с треперещи устни мисис Марчмънт измъкна цяла купчина от сметки.
— Погледни това — проплака тя. — Какво да сторя? Какво, за Бога, мога да сторя, Лин? Тази сутрин получих известие от банката, че съм превишила кредита си. Не разбирам как е станало. Толкова внимавах. Явно инвестициите ми не осигуряват вече предишните ни доходи. Повишение на данъците — така обясняват от банката. Ами всички тези жълти хартийки — застраховки за щети от войната и прочее. Човек трябва да ги плаща, независимо дали иска или не.
Лин пое сметките и ги прегледа. Не бяха свързани с разточителство. Включваха разходи за сменяне на плочите на покрива, за поправка на оградите, за нов кухненски бойлер и водопроводни тръби. Но възлизаха на значителна сума.
Мисис Марчмънт промълви сърцераздирателно:
— Сигурно ще трябва да се изнеса оттук. Но къде да отида? Наоколо не се предлагат малки къщи — просто няма. Ах, не искам де те тревожа с всички тези неща, Лин. Ти току-що се върна у дома. Но не зная какво да сторя. Наистина нямам понятие.
Лин се вгледа в майка си. Беше прехвърлила шейсетте. От край време си беше слаба и немощна жена. През войната бе давала подслон на хора, евакуирани от Лондон, бе им готвила и чистила, бе работила към Женската доброволна служба — правеше мармалади, помагаше в кухнята на училището. Неуморно се бе трудила по четиринайсет часа — за разлика от приятния, сладък живот преди войната. Лин осъзнаваше, че майка ѝ вече е на ръба на силите си. Уморена и изплашена за бъдещето.
У Лин се надигна тиха ярост и тя бавно попита:
— Не може ли… тази Розалийн да помогне?
Мисис Марчмънт се изчерви.
— Ние нямаме право на нищо, на абсолютно нищо.
Лин остро възрази:
— Мисля, че имаме поне морално право. Вуйчо Гордън винаги ни е помагал.
Мисис Марчмънт поклати глава и промълви:
— Неуместно е, мила моя, да молим за услуга, и то хора, които не харесваме особено. А и във всеки случай този неин брат никога няма да ѝ разреши да ни отпусне и едно пени. — После добави, като смени нотката на доблест с чисто женска злоба: — Ако въобще ѝ е брат!
Втора глава
Франсес Клоуд внимателно се вгледа в съпруга си, седнал на масата срещу нея.
Франсес беше на четиридесет и осем години. Слаба като хрътка жена, която изглеждаше чудесно в костюм. Лицето ѝ притежаваше някаква дръзка, вече увяхваща хубост. Не носеше грим, само едва загатнато червило. Джереми Клоуд бе слаб сивокос мъж на шейсет и три години, със суха, безизразна физиономия. Тази вечер лицето му бе по-безизразно от обикновено. Един бърз поглед от страна на Франсес бе достатъчен, за да го долови.
Петнайсетгодишната прислужница сновеше около масата и подреждаше чиниите. Отчаяният ѝ взор бе устремен към Франсес. Щом тя лекичко се намръщваше, момичето едва не изпускаше приборите, един одобрителен поглед, и то засияваше от щастие.
Обитателите на Уормсли Вейл завистливо отбелязваха, че ако някой има истински прислужници, то това е Франсес Клоуд. Не ги подкупваше с твърде високи надници и бе много взискателна, но топлите ѝ похвали за положените усилия, както и заразителната ѝ енергичност превръщаха домашните задължения в дейност творческа и съкровена. Тя дотолкова бе свикнала да има прислуга около себе си, че несъзнателно го приемаше като даденост и ценеше добрия готвач или прислужница не по-малко от добрия пианист.